Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
— Ник, аз съм Джак. От Вчира.
Нацуме сведе очи към ръцете си, после пак погледна Бразил.
— Джак Бразил Душата?
— Същият. Какво правиш тук, мой човек?
Кратка усмивка.
— Уча се.
— Какво, океан ли имате тук? Сърф като на рифа Четирите пръста? Канари като онези в Паскани? Не се занасяй, човече.
— Всъщност в момента се уча да отглеждам дантелени макове. Удивително трудна работа. Може би ще поискаш да видиш докъде съм стигнал?
Бразил смутено пристъпи от крак на крак.
— Виж какво, Ник, не съм сигурен, че имаме време за…
— О, време има. — Пак същата усмивка. — То е гъвкаво. Ще ти създам време. Насам, моля.
Напуснахме коридора и завихме наляво през двора с цъфнали вишни, после минахме под арка и прекосихме нов калдъръмен двор. В единия ъгъл двама монаси бяха коленичили за медитация и не ни погледнаха. Невъзможно бе да се каже дали са живи обитатели на манастира или програмни образи като портиера. Във всеки случай Нацуме не им обърна внимание. Ние с Бразил се спогледахме и видях по лицето му тревога. Разчетох мислите му, сякаш ги виждах напечатани. Това не бе човекът, когото познаваше, и той не знаеше дали може да му се довери.
Най-сетне минахме през сводест тунел до още един двор и по няколко стъпала от земно дърво слязохме в плитка яма с блатни треви и плевели, заобиколена от кръгла каменна пътека. Там, издигнати върху сивата мрежеста опора на кореновата си система, десетина дантелени мака протягаха към виртуалното небе раздърпаните си пурпурни и зелени листенца. Най-високият едва достигаше петдесет сантиметра. Знам ли, може пък и да беше впечатляващо от градинарска гледна точка. Но определено не изглеждаше кой знае какво постижение за човек, който някога се е борил срещу възрастен гърбун само с голи ръце и обикновена сигнална ракета. За човек, който някога е изкачил Рилските зъбери без антиграв или въжета.
— Много приятно — каза Бразил.
Аз кимнах.
— Да. Сигурно си много доволен.
— Само донякъде. — Нацуме критично огледа своите питомци. — В крайна сметка допуснах типичната грешка на повечето начинаещи градинари.
Той ни погледна с очакване.
Озърнах се към Бразил, но не получих помощ от него.
— Да не би да са малко нисички? — попитах накрая аз.
Нацуме поклати глава и тихо се разсмя.
— Не, всъщност дори са доста високи за толкова влажна почва. И моля за прошка — току-що допуснах още един градинарски грях. Сметнах, че целият свят се интересува от моите дребни проблеми.
Той сви рамене, върна се при нас и седна на едно от стъпалата. Посочи растенията.
— Прекалено са ярки. Идеалният дантелен мак трябва да бъде матов. Не бива да лъщят така, вулгарно е. Поне така ми казва игуменът.
— Ник…
Той се обърна към Бразил.
— Да?
— Ник, трябва… Трябва да поговорим за… За нещо.
Чаках. Сега решаваше Бразил. Ако сметнеше, че теренът не е сигурен, нямаше да го изпреварвам.
— Нещо ли? — Нацуме кимна. — И какво точно?
— Ние… — Никога не бях виждал Бразил толкова вързан в устата. — Трябва ми помощта ти, Ник.
— Да, очевидно. Но за какво?
— Ами…
Изведнъж Нацуме се разсмя — тихо и добродушно, с едва доловима насмешка.
— Джак — каза той. — Аз съм си аз. Да не си мислиш, че щом отглеждам цветя, не можеш да ми се довериш? Нима смяташ, че Отрицанието означава да се откажем и от човешкото?
Бразил се загледа към ъгъла на плитката градина.
— Променил си се, Ник.
— Много ясно, че съм се променил. Мина повече от век, какво очакваш? — За пръв път през монашеската безметежност на Нацуме се прокрадна леко раздразнение. Той се изправи, за да погледне Бразил в очите. — Цял живот да яздя вълните на един и същ плаж? Да се катеря като самоубиец по стометрови канари само заради едната тръпка? Да прониквам в бази данни на биотехнологични компании, да продавам плячката на черния пазар и да наричам това неоквелизъм? Да вярвам като наивник в скапаната пълзяща революция?
— Това не е…
— Много ясно, че съм се променил, Джак. Що за емоционален инвалид щях да бъда, ако не се променях?
Бразил рязко слезе на неговото стъпало.
— О, значи си мислиш, че това е по-добро?
Той размаха ръка към дантелените макове. Преплетените им корени сякаш трепнаха от свирепия жест.
— Спотайваш се в тоя шибан въображаем свят, отглеждаш цветя, вместо да живееш, а обвиняваш мен, че съм бил емоционален инвалид. Майната ти, Ник. Ти си инвалидът, не аз.