Магическият кръг
- Автор: Невил Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Магическият кръг». Краткое содержание книги:
— Виждам, че си се разведрила с леко четиво, докато се подготвяш за собственото си мъченичество — усмихна се той, след което доближи една от настолните лампи, така че да има добро осветление, постла кърпите на седалката и гърба на дивана и се настани до мен. С едно-единствено движение развърза колана на халата и той се смъкна от раменете ми, така че останах по бельо.
— Ако искаш, да затворя очи, докато обработвам раната ти — усмихна се той иронично, като видя колко се стреснах. Въпреки това ме загърна с останалата част от халата и само ранената ръка остана навън.
— Нека доктор Хаузер да види какъв е проблемът. — Приближи ръката ми към светлината и наведе глава над нея. Беше толкова близо, че долових аромата на бор и лимон, която се излъчваше от него. — Със съжаление трябва да кажа, че раната наистина изглежда ужасно. Заздравяла е твърде бързо и на места кожата е покрила шевовете. Не ги ли извадим сега, ще стане още по-лошо. За съжаление ще отнеме повече време, отколкото си мислех, а и със сигурност ще боли доста повече. Трябва да ги отстраня много внимателно, за да не се отвори отново раната. Пийни малко коняк и захапи една кърпа, ако много те заболи.
— Дали да не го отложим? — попитах аз с надеждата, че поради сериозността на положението той може и да се откаже. Напразно.
Той поклати само глава и наля една добра доза коняк в чашата, която ми подаде.
— Донесъл съм достатъчно кърпи, с които да те завия, но трябва да легнеш настрани, за да имам добра видимост и достъп. Изпий това — помага.
Стомахът ми бе свит на топка, но го послушах. Легнах настрани и се оставих да бъда завита и наместена удобно, а междувременно алкохолът пълзеше в кръвта ми и чувствах как клепачите ми дори започват да парят леко.
В началото болката бе някак далечна и слаба заради алкохола вероятно, но много скоро, когато усетих подръпването на първия конец, стана силна и пареща. Сетих се за рибите, захапали кукичката на въдица — в първия миг не изпитваш болка или страх, а само странното пълзящо усещане, че може нещо се случва.
Постепенно огънят стигна до самата кост, опитвах се да не мърдам, но туптящата болка бе по-силна от това, което можех да търпя. Бях стиснала очи, но чувствах, че сълзи се стичат надолу по лицето ми.
След няколко минути, сторили ми се истинска вечност дърпането спря и отворих очи. Не можех да отлепя стиснатите си зъби, лицето ми бе мокро, а стомахът като твърда топка. Не смеех да проговоря, за да не избухна в ридания. Стараех се само да дишам дълбоко.
— Първият беше доста неприятен, но успях да го извадя чисто — обади се Волфганг.
— Как така само първият?! — опитах се да се изправя на здравата си ръка. — Защо не вземем да отрежем ръката с един замах и така всичко ще приключи?
— Не ми харесва да ти причинявам тази болка, скъпа моя, но се налага да ги извадя. Стояли са прекалено дълго — и поднесе коняка към устните ми.
Отпих, а той изтри стеклите се по лицето ми сълзи с върховете на пръстите си. Изчака да отпия и втори път и продължи:
— Когато с Бетина бяхме деца, щом предстоеше да направи нещо неприятно за нас, майка ни обичаше да казва: „Една целувка облекчава.“ — Наведе глава и целуна ръката ми до мястото, където бе извадил първия конец. Усетила нежното докосване, затворих очи. — Имаше ли резултат? — попита той. И тъй като потвърдих с мълчаливо кимване, додаде: — Тогава ще трябва да целувам и останалите. Да започваме, а?
Легнах отново и се приготвих за следващото нападение. Всеки следващ конец означаваше болезнено дърпане на кожата с щипките, последвано от изрязване на прорасналата кожа. Волфганг целуваше мястото след това и така ознаменуваше поредния завършек. Опитах се да ги броя, но след четвъртия или петия загубих сметката и вече бях убедена, че съм се освободила от поне трийсет, дали пък не бяха и триста, такива шева. Колкото и да е странно, неговите целувки внасяха известно облекчение.
Когато най-сетне настъпи краят на това изпитание, той внимателно разтри ръката, за да върне кръвообращението, с което уталожи малко нетърпимата болка. Дезинфектира мястото с някакъв разтвор, който миришеше на зелено и на зима. Най-сетне ми разреши да седна. Помогна ми да нахлузя ръкава и завърза колана на халата.
— Знам колко болезнено е било за теб, скъпа, а и ти беше невероятно смела през последната седмица — рече той. — Вече всичко свърши. — Прегърна ме през здравото рамо и ме притисна леко до себе си. — Малко след седем е и имаме достатъчно време да вземем по един душ и да си починеш, ако искаш, преди да отидем да хапнем. Как се чувстваш?