Магическият кръг

Вечерният мрак се бе спуснал, когато двамата с Волфганг вече пътувахме по пътя успоредно на Дунав. По бездънното синьо-зелено небе вече се бяха появили няколко звезди. Плоският кръгъл диск на луната оставаше зад нас, над небето на Виена.

Мълчахме през по-голяма част от пътуването. Чувствах се направо изцедена и нямах сили дори да затворя очи. Много скоро светлините изчезнаха, но продължавахме да следваме широките плавни завои на реката в западна посока към лозарския район Вахау. Волфганг шофираше със същата елегантност, с която караше ски, а аз съзерцавах проблясващата повърхност на водата, групите покриви на малки селца, накацали като хобитови къщички от другата страна. За по-малко от час пристигнахме в Кремс, където се намираше офисът на Волфганг.

Луната вече беше високо над нас и къпеше околните хълмове с бледата си светлина. Поехме нагоре по отклонение от основния път и навлязохме между сградите на града — варосаните стени и разнообразните архитектурни стилове личаха въпреки мрака: ренесанс, готика, барок, романски. Прекосихме града и „Хьоер Маркт“ с квадратните дворци и музеи и за моя изненада наместо да спрем тук някъде, Волфганг продължи напред по много тесен път, който, след като напусна града, пое нагоре по хълма. От двете ни страни се нижеха лозови насаждения. Поглеждах от време на време профила на моя спътник, очертаващ се на тъмнозеления фон край пътя и осветяван единствено от фаровете на случайно преминаваща кола.

— Мислех, че планът е да се отбием първо в офиса ти, за да преговорим задачите за утрешния ден — отбелязах.

— Точно така е — отвърна Волфганг, — но офисът ми се намира у дома. Съвсем близо сме, остават само няколко километра. Ще пристигнем всеки момент.