Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Войниците на Сартак ги обстрелваха със стрели, докато ги преследваха. Той се присъедини към преследвачите, премина сред пръски и плисък през реката с една-единствена мисъл.
134
Хутлун се изви на седлото. Войниците ѝ се бяха пръснали на двайсетина отделни групи и се оттегляха. Сега беше сама с двама ездачи, които я следваха нагоре по склона, плетените им ризници показваха, че са от кесига на Хубилай. Настигаха я.
Втора стрела уцели кобилата ѝ по задницата, животното изцвили и почти падна. Тя се огледа отново и видя, че трети ездач се е присъединил към гонитбата.
Черното убежище на боровете изглеждаше непостижимо далеч.
Дребният татарски кон на Жосеран галопираше със замайваща скорост през неравната земя. Устремът му през долината почти го беше изкарал на пътя на два от отрядите на Сартак; толкова близо беше, че можеше да ги докосне. Видя как най-близкият до него ездач вдига лъка си на рамото и се прицелва.
Жосеран развъртя диво меча си, отчаян. Острието посече задницата на коня на стрелеца. Той изцвили и смени посоката си на движение, ездачът му изпусна целта. Когато Жосеран мина покрай него, стрелецът погледна през рамо с разкривено от гняв и изненада лице.
Жосеран замахна с дръжката на меча си и го събори от коня му.
Само на сто стъпки от линията на дърветата беше. Хутлун знаеше, че там може да се измъкне от преследвачите си.
И в този миг конят ѝ се препъна и рухна тежко.
135
Ядосания чу вик зад себе си и се извърна на седлото. Варварина! Какво правеше тук? Трябваше да е в безопасност далеч от битката в другата част на долината.
— Помогни ми! — извика Жосеран, отпуснат на седлото, сграбчил гърдите си.
— Махай се от тук! — ревна Ядосания. — Луд ли си?
Но спря и обърна коня си. На не повече от двайсет стъпки пред него падналият бунтовник лежеше неподвижен на тревата. Конят му се опитваше да се изправи на крака, но най-накрая се предаде на болката и изтощено положи глава на тревата. Доволен, че не е изгубил плячката си, Ядосания тръгна надолу по склона. Варварина отново извика към него и се улови за гривата на коня си да не падне от седлото.
— Какво търсиш тук? — кресна му Ядосания.
— Помогни ми…
— Къде си ранен? — сграбчи кожуха на Жосеран и го изправи на седлото.
Жосеран го халоса в лицето с десния си юмрук.
Ядосания падна тежко по гръб и остана на място, смаян и в полусъзнание, от носа му рукна кръв.
— Не забравяй, изненадваш и подлъгваш — каза Жосеран. — Най-големите ти оръжия.
Шляпна здраво коня на Ядосания по задницата и го изпрати да препуска надолу по склона. Пришпори своя жълт жребец нагоре към Хутлун.
Кобилата ѝ лежеше на една страна в предсмъртни мъки. От плещите ѝ стърчеше стрела, друга беше забита в стомаха ѝ, трета в задницата. Кръв струеше по хълбока ѝ. Най-накрая смъртта дойде и тя се успокои, очите ѝ замръзнаха, широко отворени.
Хутлун лежеше на няколко стъпки от нея. Стискаше глезена си, мъчеше се бавно да седне. Е, помисли си тя. Това е денят, в който ще умра.
Чу тропота на копитата и видя друг от конниците на Сартак да препуска по склона към нея. Един от нередовните войници на Алгу, ако се съдеше по вида му, в кафяви кожи и плъстени ботуши. Намери меча си в тревата и се изправи с мъка на крака, пренебрегнала режещата болка. Нямаше да му позволи да я залови жива за изтезания и за тяхно удоволствие.
Ездачът спря коня си на няколко стъпки от нея. Хутлун разпозна кръглите очи и огнената брада. Жос-ран!
Той се приведе от седлото и ѝ подаде ръка.
— Бързо! — издърпа я до себе си.
Яздеха в галоп през тъмната смърчова и борова гора, следваха хребета на планината. Сега, когато бяха в безопасност, Жосеран преливаше от бодрост, както ставаше винаги след битка, и извика високо, облекчение и триумф се смесваха. Гласът му отекна от голите канари на клисурата. Някъде изпод тях чу шума от бързей на река.
Тя се обърна на седлото и той ѝ се усмихна. Но Хутлун не отвърна на усмивката му, лицето ѝ беше бледо, кръв напояваше шала ѝ.
— Ранена ли си?
— Не биваше да се връщаш за мен, Жос-ран.
— Рискувах. И спечелих. Ние спечелихме. Нали?
Тя не му отговори.
Излязоха от дърветата, показаха се на студената слънчева светлина върху мрачен червен хребет, лишен от дървета и трева. Забавиха ход. Тясната пътека се превърна в издатина, която вървеше по ръба на пролома. Жосеран усети студен страх да се настанява във вътрешностите му. Пролетта и топящите се ледове бяха срутили скалата и пътят пред тях беше затворен от каменни грамади.