Пътят на коприната

Уилям се подвоуми, но след това нещо в него се промени, някаква огромна вина, която му тежеше, се сви в него.

— Защо трябва да я давам на Бог, който нищо не ми даде?

— Уилям? Не ми казвай, че си изгубил вярата си.

— Радвай се на падението ми, щом искаш.

— Не се радвам. Удивен съм, това е.

— Той ме изостави, тамплиере! Понесох всички страдания в Негово име, стигнах до границата на познатия свят и изтърпях всякакви унижения, а Той каква помощ ми даде, въпреки че непрестанно се молех за Неговата помощ, за да помогне на моите старания в името на Неговия син? Тя ли трябваше да е утехата ми за всичко, сторено от мен? Това ли беше трохичката, която Той ми подхвърли? Един покръстен, и то някаква си жена, езичница!

— Тя е душа.

— За мен една душа е нищо! Мечтаех за милиони! — Вятърът виеше около тях, носеше чакъл и лед към лицата им. — Ще ти кажа истината, щом това искаш. Вече не знам в какво вярвам.

Жосеран се взираше в лицето на свещеника и на него прочете нещо, което не беше виждал: страх. Все едно слънцето падна от небето.

Обърна се на седлото и се загледа в тънката тъмна линия на конниците, които летяха по зеления склон. Видя го, онова, от което се беше опасявал: пурпурната коприна се мерна за миг.

Хутлун. Устата му пресъхна.

— Какво каза? — не разбра Уилям.

— Хутлун. Казах „Хутлун“.

— Моля?

— Хутлун е тук.

— Вещицата?

— Тук е. Виждаш ли пурпурното? Долу е.

— Значи ще умре.

— Или пък ще бъде спасена. Ти може и да си изгубил своята религия, свещенико, но аз открих моята. Това е моята вяра: вярвам в събирането на две неопитомени души, в свещената връзка, която ще накара един мъж да направи всичко за една жена и тя за него. Нямам символ на вярата, който да дам, нямам изповед. Моят Рай е с нея, моят Ад е, когато не съм с нея. — Жосеран посегна към врата си, към разпятието, което носеше под копринената си риза. Откъсна го с внезапно ожесточение, поднесе го към устните си, за да го целуне за последен път, и го подхвърли към свещеника. — Моли се за мен, братко Уилям.