Ангелският дял

— Не отивам вкъщи.

Сините му очи бяха сериозни.

— Аз имам разрешително за оръжие. Винаги нося пистолет със себе си и имам още два в колата. Нека те придружа, където отиваш — няма да си простя, особено ако нещо се случи.

Тя погледна двете чанти и си помисли колко много струва златото в тях.

Странно, бе прекарала целия си живот, заобиколена с огромни количества пари… но те бяха предимно числа в банкови сметки, банкови карти в портмонето й и пачки банкноти, които изобщо не се доближаваха до половин милион долара. Дори стойността на произведенията на изкуството, античните предмети, среброто в къщата или бижутата в трезора изглеждаше различно — по-скоро доказателство за стил, красота и великолепие, отколкото за парична стойност.

Имаше нещо откачено в две чанти злато.

— Мога да те закарам с джипа — настояваше Райън,  — който е допълнително подсилен за безопасност. И после ще те върна тук, за да вземеш твоята кола.

— Сигурен ли си?

Той направи физиономии.

— Аз съм добър католик, чийто баща ще се обърне в гроба, ако те оставя да излезеш сама от магазина. Така че, да, сигурен съм.

— Добре. Благодаря ти. Много ти благодаря.

Няколко минути по-късно той спря джипа точно до задната врата, настани я на седалката за пътника… и сложи чантите в скута й.

— Отиваме само до банката — каза тя, когато той излезе на улицата.

— Слава богу — промърмори тихо той.

Местният клон на банката беше малко по-нагоре по улицата и веднага, щом спряха, управителката — привлекателна руса жена, отвори служебния вход.

Беше в спортен екип за йога, с прибрана на конска опашка коса и изглеждаше много по-млада, отколкото в строгия си костюм.

— Здравейте — каза тя, когато Джин и Райън излязоха от колата — той отново с тежките чанти в ръце.  — Райън, каква приятна изненада. Само преди двайсет минути се разделих с твоята Стейси в залата.

— Не мога да ти кажа колко се радвам да те видя — каза той, като целуна жената по бузата.

— Много се радвам да го чуя.

Влязоха в тясното, мрачно пространство, където обикновено не влизаха клиенти, жената затвори вратите и завъртя колелото, докато се чу металното изщракване на заключващите греди.

Продължиха нататък в салона за клиенти на банката, който бе слабо осветен и всичко бе тихо и подредено.

— Документацията е ето там.

Джин усети лек световъртеж, когато застана под една от лампите и подписа някакви листове хартия върху плота на гишето. Химикалката бе прикрепена с метална верижка от малки сребристи халкички към календар от две дървени кубчета с изписани върху стените им цифри. Химикалката изсъска като змия, когато тя изписа името си тук… тук… и… точно тук, благодаря.

— Това е ключът — каза жената.  — Сега ще ви заведа до кутията.

— Искаш ли да отидеш сама, Джин?  — обади се Райън.

— Не, ако може да носиш чантите.