Ангелският дял
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: „Кралете на бърбъна“ #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Арт Етърнал Дистрибушън“
- ISBN: 978-619-191-398-5
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Ангелският дял». Краткое содержание книги:
Никой не е заподозрян - дори и най-големият син на Брадфорд, Едуард. Проблемите между него и баща му обаче го навеждат на мисълта, че съвсем скоро обвиненията могат да бъдат хвърлени върху него. Когато разследването на смъртта се задълбочава, Едуард започва все повече да се увлича в пиенето, както и в дъщерята на учителя по отглеждане на коне. Междувременно, финансовото бъдеще на семейството е в ръцете на бизнес съперник - жена, която иска Едуард само за себе си. Всичко обаче си има последствия и всички имат своите тайни. И точно преди залеза на фамилията се появява някой, стоял дълги години в сянка. Максуел се прибира у дома, но дали ще бъде спасител или ще се окаже най-големият от всички грешници?
За разлика от първия път, когато бе дошла сама с колата на това място, сега тя знаеше как да включва скоростите. Вече не търсеше задната скорост… така че да се налага проститутка, която изглежда точно като нея, да й казва какво да прави.
Отправяйки се към селския път, който щеше да я отведе обратно в света, към който принадлежеше, тя вдиша дълбоко толкова много пъти, че й се зави свят.
По дяволите, още усещаше вкуса на онази лимонада.
Едуард издиша бавно и продължително, когато чу колата на Сътън да се отдалечава бързо. После погледна двете чаши в ръцете си.
Изля остатъка от чашата си в нейната, остави празната чаша настрани и изпи лимонадата, която баба й я бе научила да прави в горещите следобеди на Кентъки. Дванайсет лимона. Срязани на две върху дървена дъска с голям нож. Прясна вода от Кентъки, целуната от варовикова скала.
Захар. Кафява тръстикова захар. Но не прекалено много.
Ледът се слага в чашите, не в каната. Каната се държи в хладилника, покрита с метално фолио, така че лимонадата да не придобие миризмата на другите неща в хладилника. Споделя се с хора, които обичаш.
Той затвори очи и видя нейни образи от миналото: тя бе на дванайсет и той я гонеше из училището „Шарлмонт Каунти“, защото тя бе в първия клас момичета, приети в училището. Или когато бе на шестнайсет и онзи задник я излъга и не я заведе на абитуриентския бал… и как бе ударил кучия син в лицето. И още по-късно, на двайсет и една, когато вече бе завършила и се върна у дома за лятната ваканция — за пръв път изглеждаше като истинска жена.
После си спомни разказите за бабата на Сътън — жена, за която не можеше да се каже, че е шик. Всъщност дядото на Сътън заминал на запад като млад и се заел с отглеждане на добитък против волята на богатото си и изискано семейство и там срещнал красива млада жена, която яздела по-добре от него, стреляла по-добре от него и се препирала по-добре от него.
Когато я довел вкъщи, тя подчинила богатото и изискано семейство на волята си. Не станало обратното. И това било, както казваше Сътън, любовна история, която ще се помни векове.
И любовта оставаше жива в лимонадата, която той пиеше.
Когато вратата на къщичката се отвори, той знаеше, че не е Сътън. Тя нямаше да се върне никога и това бе правилното решение на уравнението, в което двамата бяха страни.
Шелби затвори вратата с усилие заради силния вятър и махна мокрите кичури коса от лицето си.
Той прочисти гърлото си.
— Неб добре ли е?
— Да, добре е. Джоуи е с него.
— Благодаря, че дойде да ми кажеш.
— Не за това съм тук — тя помълча. — Тази твоя жена.
Той не отвърна, а Шелби подсвирна тихо.
— Наистина е красива. Искам да кажа, сякаш не е истинска. Не съм виждала много такива. Може би само по списанията.
— О, истинска е.
— Къде отиде тя?
— Вкъщи.
— Защо? Защо я пусна?
Едуард отпи от чашата на Сътън.
— Защото така трябваше.
— Тази лимонада ли прави цяла сутрин? За нея?
— Не. Не знаех, че ще дойде — той погледна лимонадата. — Направих я, защото исках да пия точно такава.
За последен път.
— Ще излезеш ли с Джоуи? — попита той, без да вдига поглед.
— Да — отговори тя след доста време.
Едуард се усмихна.
— Чувам как се изчервяваш — личи си по гласа ти.
— Не се изчервявам.
— Глупости.
Тя се намръщи засегната, а той й намигна.
— Хайде, стига, исках да разбера дали ме слушаш внимателно. Освен това не съм споменавал Господ.
Шелби продължаваше да го гледа гневно още минута. После се усмихна.
— Да, но Той е навсякъде. И знаеш ли какво?
— Какво?
— Радвам се, че ни събра с Джоуи.
Едуард поклати глава.
— Беше баща ти, помниш ли.
— Може би беше Баща ми — с главно „Б“.
— Едно и също е.
— Е… — тя се огледа. — Ще се връщам в апартамента. Освен ако не ти трябва нещо. Оставих ти вечерята в хладилника.
— Много мило, благодаря. И не, нямам нужда от нищо. Благодаря ти още веднъж.
Сложила ръка върху дръжката на вратата, Шелби погледна през рамо.
— Ще бъдеш ли тук сутринта?
— Разбира се, че ще бъда — той вдигна лице нагоре и затвори очи, за да запечата образа й в ума си. — Къде другаде ще бъда?
Той й остави достатъчно време да разгадае израза на лицето му, да прецени енергията и намеренията му с усета, който й помагаше да разбира конете — и сигурно бе минал проверката, защото тя кимна и забърза под дъжда.