Невинен

Вечерта, когато Томи влезе в службата, Орестес стоеше на бюрото си наведен над няколко кашона и почукваше ритмично. Беше около седем часът. На връщане от Морисроу и щатския изправителен център трафикът беше твърде натоварен. Молто бе решил да мине по малките улички, за да се добере до дома си, но така пътят му го отведе до сградата на общината. Вече нямаше шанс да стигне навреме за вечеря с Доминга и Томазо, затова реши да се отбие да вземе документите от срещата си в апелативния съд тази сутрин. Утре заран можеше да поработи половин час върху тях и да остави жена си да поспи още малко.

Когато видя Орестес, Томи влезе в отдела за веществени доказателства – преустроено складово помещение зад товарния асансьор. Веществените доказателства, иззети със заповед на голямото жури, по закон оставаха на съхранение в прокуратурата, а не в полицията. Тук те се опаковаха и описваха. Когато видя прокурора, Орестес направи кръгом, малко в стила на Майкъл Джексън.

– Хей, шефче!

Младежът винаги викаше, когато имаше слушалки в ушите.

– Здрасти, О.

Томи посочи ушите му и Орестес извади едната слушалка. Прокурорът посочи и другото ухо. Младежът се подчини. Явно очакваше да чуе нещо важно.

– К’во ста’а?

– Делото „Сабич“ – отговори Томи.

Орестес изръмжа:

– Съдията ли, бе?

– Да, съдията.

– Ох, човече, тая работа е пълна каша.

Доста точна оценка, помисли си Томи. През целия път насам той си беше мислил за Ръсти. Да го види в онази килия бе доста смущаващо, но очевидно само за Томи, не и за Сабич. Прокурорът очакваше да завари затворника потиснат и умърлушен като повечето хора в изолатора, но не, Ръсти изглеждаше някак освободен. Беше си пуснал дълга коса и брада, по-бели, отколкото бе очаквал Томи, и така приличаше на корабокрушенец. Държеше се и точно така – като човек, който няма какво да губи. Сякаш казваше: „Случи ми се най-лошото. Сега нищо не можеш да ми направиш.“ Въпреки това Сабич не изневери на себе си. Сигурно не лъжеше, но говореше по типичния си начин, изключително предпазливо, дори внимателно подбираше думите, за да може да остане чист пред съвестта си, че е бил искрен, но в същото време да запази истината само за себе си. Така Томи се чувстваше в същата безизходица, както винаги в отношенията с Ръсти вече няколко десетилетия. Каква всъщност беше проклетата истина?