Гибелта на царете [bg]

— Може би — отвърна принцесата без особена надежда. Излезе от покоите и забързано прекоси двореца.

Навън царската стража също изглежда не знаеше какво се случва. Бяха извадили мечовете си, готови за действие. После Политес се появи със собствените си охранители. Изглеждаше разтревожен.

— Защо чувам викове на радост, Политес? — попита Андромаха, но той поклати глава.

После един ездач долетя в галоп по каменната улица и се насочи към тях. Скочи от коня си и извика:

— Принц Хектор се върна, господарю! Той е тук, в града!

Шумотевицата се приближи още повече и сега Андромаха чуваше думата, която всички повтаряха отново и отново:

— Хектор! Хектор! ХЕКТОР!

Надеждата разцъфна в сърцето й, последвана незабавно от пронизващ страх. Лятото бе преминало без никакви събития. Въпреки че врагът лагеруваше пред портите, беше невъзможно да си изплашен през цялото време и в крайна сметка, докато дългите горещи дни следваха един след друг, в Троя настана спокойствие. Сега колелото на събитията отново започваше да се върти и нещо подсказваше на Андромаха, че това ознаменува началото на края.

Когато съпругът й най-накрая се появи, повел за юздите коня си към царския дворец, той бе обкръжен от тълпа радостни троянци. Войниците бяха образували защитен кордон около него, но хората непрестанно се опитваха да го пробият, за да докоснат робата или сандалите му. Черният кон помръдваше нервно, но Хектор го държеше здраво. Когато се приближи към двореца, стражите отблъснаха тълпата, но това не ги спря да крещят името му и да надават радостни викове.

Хектор се усмихна, когато видя Андромаха, и спря коня си. Слезе изморено, а после я прегърна, протягайки ръка към брат си.

— Андромаха. Политес. Радвам се да ви видя и двамата.

— Благодарим на боговете, че си тук, Хектор — отвърна брат му. — Но как и защо? Не те очаквахме.

Хектор поклати глава.

— Първо трябва да поговоря с татко.

— Той не е добре… — започна Политес.

— Зная — прекъсна го Хектор с тъжен глас. — Въпреки това той все още е цар и аз трябва да говоря първо с него.

Той стисна леко ръката на Андромаха за миг, а после я пусна и тръгна към царския дворец, следван от брат си. Тя пък се върна в покоите си, за да се пребори с бурята в ума си. Чакането никога не й се удаваше лесно и откри, че кръстосва нагоре-надолу терасата, неспособна да си отдъхне от несигурност и притеснения. Небето потъмня и двете момчета си легнаха, но Хектор още го нямаше.

Накрая вратата се отвори тихо и той бе там, облечен в стара сива туника и кърпено наметало. Тя изтича в обятията му. Хектор я подържа известно време, заровил лице дълбоко в косата й. После Андромаха вдигна поглед и каза с усмивка:

— На брега на Симоент ти казах, че ще се срещнем отново.

Загледан с мрачно изражение в лицето й, той каза:

— Ще има дуел, Андромаха.

Тя пое дълбоко дъх и попита:

— С Ахил, нали?

Принцът кимна.

— Убих приятеля му Патрокъл и той е жаден за отмъщение.

Тя осъзна, че в нея се надига гняв и се отдръпна от прегръдката му.