Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
Вдигна секретарката му и аз се представих. Миг по-късно генералът пое слушалката.
— Дръмънд, ние с теб нямахме ли някаква среща, на която да си поговорим като хората? — демонстрира памет той.
— Имаме, господин генерал — промърморих аз. — Уверявам ви, че ще спазя уговорката и като му дойде времето, покорно ще поднеса задника си за вашите ритници.
— А стига, бе! — засмя се той.
— Но преди това ще поискам нещо от вас — побързах да добавя. — Много важно и много спешно!
— Вероятно нещо във връзка с…
— Господин генерал, искам вие лично, а не някой от сътрудниците ви, да се обадите в Отдела за поведенчески науки в Куонтико. Искам вие лично да попитате какво е станало с искането на Танър за помощ по случая „Форт Худ“. Адски е важно, да знаете!
Продиктувах му номера на мобилния си телефон и той обеща да се обади в момента, в който получи някакъв резултат.
Понякога се получава така, че нещо ясно и очевидно става прекалено ясно и очевидно. Джени Марголд беше уважаван криминолог — по думите на Таунзенд, истинско дете-чудо в мъглявото изкуство за проникване и прочит на престъпния ум, престъпното поведение и престъпната техника. Все още не можех да си обърна езика и да си задам очевидния въпрос: кой бе притежавал уменията, шанса и средствата да организира всичко по-добре от нея?
Личностните проверки и биографичните справки на тайните служби бяха текли като пълноводна река през кабинета й. Тя бе имала възможността да избере хората, които й трябват, и да приложи върху тях уникалните си организаторски способности и да ги превърне в чудовищата убийци, нужни за реализацията на сложните й планове.
В момента, в който Таунзенд повдигна въпроса за връзката между Джейсън и баща му, тя беше демонстрирала пълно невежество. Но аз вече знаех, че беше изискала и прочела досието на Джейсън Барнс, и то месеци по-рано. Отбелязала си бе кой е баща му, събрала бе две плюс две и бе наредила на Елизабет да изрови личното досие на Калхун.
В качеството си на профайлър и добре подготвен психиатър, тя имаше възможност да изследва поведението на Джейсън под собствения си микроскоп, да открие — а дори да си измисли или фалшифицира — такава мрежа от връзки и отклонения, която обикновените следователи дори не са сънували. Въоръжена с търпение, тя бе направила своето проучване и бе открила уникалната патология в семейството на Джейсън Барнс. Уверена в себе си, тя знаеше, че може да изгради около него една наистина опияняваща илюзия, а нас — останалите участници в разследването — да убеди с помощта на умно подхвърлени примери, че семето на злото в душата на Джейсън Барнс е пуснало метастази и го е превърнало в кръвожаден убиец.
Извиках в съзнанието си образа на Джейсън в последните минути от живота му: завързан на стола до мен, инертен, объркан, уплашен, безпомощен. Той не е имал абсолютно никаква представа какво прави в онази стая, овързан като пашкул. Той не е бил убиец. Възможно е да са съществували предпоставки да се превърне в такъв, но Джейсън Барнс бе потърсил убежище в своето по-добро вътрешно „аз“, във възвишеността на идеалите Бог и Родина, бе успял да заобиколи капаните на съдбата.
Спомних си за онези два страшно натоварени дни, които прекарахме заедно — от влизането ни в къщата на Тери Белнап до последната престрелка. Тя ме беше водила за носа, а заедно с мен и целия екип, натоварен с разследването, по един предварително очертан от подвеждащи улики и погрешни доказателства път, който, естествено, ни отведе до задънена улица и стана причина за още кръв и насилие.
Джени беше тази, която настоя да разпитаме хората от тайните служби, охранявали къщата на Белнап. Още предишния ден тя бе знаела за отвличането на Джейсън и бе избрала момента да насочи вниманието ни към него. По всяка вероятност Клайд Уизнър бе обул маратонките му, разходил се бе из градината на Белнап, а след това ги бе върнал в дома му. Джени бе направила необходимото да открием тази инкриминираща улика, след което не й бе трудно да вдъхне плът и кръв на портрета, който предварително ни беше подготвила. Портретът на една изтерзана душа, обзета от противоречия и гняв, решила да накаже света за греховете на бащата чудовище.
Телефонът ми иззвъня.
— Дръмънд, мисля, че агент Марголд беше права! — прогърмя в ухото ми гласът на Тингъл.
— Права за какво?
— Хората в Куонтико се опитаха да изровят искането, но то е изчезнало.
Я си напъни мозъка, Дръмънд!
— Те нямат ли дневник, система за проследяване, нещо, което да ни насочи?
— Разбира се, че имат. Искането е пристигнало преди шест месеца. Било е преценено, че не е спешно, и са го оставили на изчакване. Както каза агент Марголд, техният стил на работа е бил такъв, че са давали приоритет на спешните случаи и профилирането на опасни престъпници, а едва след това са се занимавали с молбите за помощ и други подобни неща.