Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
— Напълно си го заслужи — рекох. — А за Таунзенд искрено съжалявам.
— И аз. Що се отнася до Марголд, ти си прав — тя наистина си го заслужи. Представянето й по време на операцията беше безупречно. — Замълча, после тихо добави: — Твоето също.
Бях тръгнал към вратата, но последните й думи ме накараха да се обърна. Ако бях седнал, те със сигурност щяха да ме съборят от стола.
— Благодаря — рекох.
— Няма защо.
— Ако беше двайсет, трийсет, а може би и четирийсет години по-млада, аз щях да…
— Давам ти два дни да внесеш ред в професионалните и личните си отношения — прекъсна ме тя. — Управлението не може да търпи подобна бъркотия, затова се оправяй!
— Слушам, госпожо.
На практика имах един голям проблем, по-скоро два… Единият личен, а другият — професионален. А може би и по-лошо: личният да се явява и професионален. Но все още не бях готов да се закълна, че е точно така.
33.
Оперативната централа на ФБР във Вашингтон е сред четирите най-големи и най-оживени оперативни служби в страната.
Намерих свободно място за паркиране на Четвърта улица, прекосих платното и влязох в изненадващо безличния вход. Показах картата си от ЦРУ и един любезен охранител ми подаде малък формуляр. Попълних го, минах през металодетектора на входа и се озовах във вътрешността на сградата. Указанията на човека бяха точни и аз без затруднения стигнах до кабинета с табела „Национална сигурност. Старши оперативен агент“.
Отворих вратата и се озовах в нещо като преддверие, откъдето се влизаше в същинския кабинет. Елизабет — любопитната и бъбрива асистентка на Джени, вдигна глава от документите пред себе си. Не знам дали й беше приятно да ме види, но очевидно беше изненадана.
— Радвам се да ви видя, мистър Дръмънд — промълви с леко смущение тя.
— И аз се радвам, Елизабет — усмихнах й се аз. — Страхотен костюм!
— О… Ами…
Всъщност дрехата й беше изненадващо грозна — розова наметка от индийски плат, в комбинация с яркочервена пола. Запитах се дали Елизабет не е далтонистка, или — както напоследък ги наричат — „хроматично обременена“. Докато бях зает с тези разсъждения, тя се изкикоти и изведнъж призна:
— Всъщност сама си го уших.
Беше мой ред да се облещя.
— Да не повярва човек — промърморих.
— Харесва ли ви?
— Според мен трябва да започнеш бизнес в тази област. Да прокараш собствена линия в дизайна. За нула време ще се превърнеш във вашингтонска знаменитост. — С това реших да приключа персоналните контакти и попитах: — Нейно благородие тук ли е?
— Всъщност би трябвало да се обадите предварително. В момента е на заседание в центъра.
— Ясно.
Всъщност бях се обадил предварително. Преди около четирийсет минути. Но Елизабет не носи вина, тъй като бях много объркан и май се представих не както трябва. По тази причина знаех, че Джени е напуснала сградата преди двайсетина минути и няма да се върне преди един. И това ме устройваше.
— Исках да я изненадам — казах на глас аз. — Като я поканя на обяд. — Приведох се над бюрото на Елизабет и тихо споделих: — След края на операцията малко трудно се свързвам с нея. Нали знаеш — нейната програма, моята програма.
На екрана на монитора й явно се появи нещо особено важно, тъй като тя закова очи в него, избягвайки да ме поглежда.
— Да, тук наистина е лудница. В момента мис Марголд изпълнява две длъжности едновременно, и двете много отговорни… — За да бъде сигурна, че гърбът на шефката й е надеждно прикрит, тя посочи купчина листчета с телефонни съобщения и добави: — Няма време дори да отговори на повикванията си!
— Разбирам. Исках само да се уверя, че е добре.
— Добре е. Но е страшно заета.
— Радвам се, че вътрешното разследване не й тежи. Ако нещо от тоя сорт висеше на моята глава, със сигурност щях да съм развалина! Нямаше да мога да спя, нямаше да…
— Разследване ли?
— Да. За онези пари, дето изчезнаха.
— Май не разбирам за какво говорите — колебливо ме погледна Елизабет.
Извадих картичката на Лари Бозуел и й я подадох.
— Сутринта бях посетен от този господин. Какви глупости, Господи! Липсвали дванайсет милиона от парите за откупа. На всичкото отгоре подозират, че ги е взела Джени!
Опа! Май пак имам проблеми с идентичността! Но тази жена насреща ми пазеше Джени като очите си, а вземайки предвид деликатността на новия й пост, скоро едва ли щях да се радвам на благосклонността й. Понякога чрез лъжата се стига до истината. На практика исках да разбера дали Джени беше разговаряла с Лари и на чия страна е предпочела да застане.