Домът на Ордена [Chapterhouse: Dune - bg]

Нашият граал. Той притежава линейна продължителност, тъй като всяка света майка носи една и съща непоколебимост. Заедно ще запазим това навеки.

Горчива течност бликна в устата й. Мурбела преглътна конвулсивно. Почувства как в гърлото й потича пламък и се спуска към стомаха. Нямаше болка, само силно парене. Запита се дали това бе всичко. Почувства топлина в стомаха си.

Бавно, много бавно — бяха необходими няколко удара на сърцето, за да го долови — топлината потече навън. И когато стигна до върховете на пръстите, тя усети как тялото й се сгърчва. Изви се в дъга върху покритата с възглавнички маса. Нещо меко, но здраво зае мястото на спрея-спринцовка в устата й.

Гласове. Чуваше ги и знаеше, че разговарят хора, ала не съумяваше да различи думите.

Докато се опитваше да съсредоточи вниманието си, постепенно чувстваше как губи усещане за собственото си тяло. Някъде се гърчеше плът и имаше болка, но тя не бе там.

Една ръка докосна нейната и я стисна здраво. Разпозна хвата на Дънкан и точно в този миг агонията обхвана тялото й. Дробовете я боляха при издишване. Но не и когато си поемаше дъх. После те се освободиха от съдържанието си, ала вече не се изпълваха достатъчно с въздух. Усещането й за присъствие в жива плът се превърна на тънка нишка, виеща се през голям брой други присъствия. Чувстваше как отвсякъде я ограждат хора — твърде много за малкия амфитеатър.

В полезрението й се появи още едно човешко същество. Сякаш се бе озовала в работеща промишлена совалка някъде из космоса… Твърде примитивна. Прекалено много бе оставено на ръчното управление. Множество мигащи светлини. На командното табло бе някаква жена — дребна и неспретната, потна от работа. Имаше дълга и тъмна коса, събрана на кок-шиньон25, кичури от който се бяха измъкнали и стърчаха покрай бузите й. Носеше къса дреха от едно парче в блестящи червени, сини и зелени отсенки.

Машинария.

В непосредствена близост се долавяше присъствието на гигантски машини и механизми. Дрехата на жената бе в ярък контраст с мрачната и запусната техника. Тя заговори, ала устните й не помръдваха.

„Ей, слушай! Когато дойде време да се заемеш с управлението тук, не се превръщай в рушител. Моята задача е да ти помогна, за да избегнеш поразиите. Знаеш ли го?“

Мурбела направи опит да отговори, но се оказа без глас.

„Момиче, не се напрягай толкова — рече жената. — Чувам те.“

Понечи да отклони вниманието си от нея.

Къде се намираше това място?

Един оператор, гигантско складово помещение… Промишлено предприятие… Всичко е автоматизирано… Плетеница от линии за обратна връзка, събрани в малкото пространство със сложни системи за управление.

Силейки се поне да пошепне, Мурбела попита: Коя сте вие?, при което чу тътена на собствения си глас. Каква страшна болка в ушите!