Сага за Форсайтови

Методично, както бе постъпвал през целия си живот, разпределяше той своето време. Всеки вторник заминаваше с влак до града; вечеряше с Айрин, после отиваха на опера. В четвъртък отиваше в града, оставаше някъде дебелия кочияш и конете, срещаше я в Кенсингтънските градини, връщаше се при каретата си, след като я изпрати, и се прибираше навреме за вечеря. В къщи споменаваше, че през тия два дни има работа в Лондон. В сряда и в събота Айрин идваше да дава урок по музика на Холи. Колкото по-голямо удоволствие изпитваше от присъствието й, толкова по-строго внимателен ставаше; просто един безучастно любезен чичо… защото все пак беше стар човек. Но въпреки всичко това, закъснееше ли тя, започваше да се безпокои без мярка. Ако изобщо не дойдеше, както се случи на два пъти, очите му гледаха тъжно, като очи на старо куче, и не можеше да заспи.

Така мина един месец… един летен месец из полето и в сърцето му, с лятната градина и умората от нея. Кой би повярвал преди няколко седмици, че той ще очаква почти с ужас завръщането на сина и внучката си? Такава приятна свобода, такова връщане към независимостта, която човек има, преди да е създал семейство, бе намерил той в тия седмици с прекрасно време, в това общуване със същество, което не искаше нищо и оставаше винаги някак непознато, запазило чара на тайнственост. То беше като глътка вино за него, свикнал така отдавна да пие само вода, че бе почти забравил как виното нахлува в кръвта и упойва съзнанието. Цветята имаха по-ярки багри; уханията, музиката, слънчевата светлина бяха по-животворни — не само спомени от минала радост. Имаше смисъл в живота, имаше какво да очаква. Живееше само с новата си цел, не с размисли за миналото; а това е съществена разлика на неговите години. Насладите на хубавата трапеза, винаги маловажни за човек, въздържан по природа, бяха загубили вече всякакво значение. Той ядеше малко, без да обръща внимание какво; слабееше непрестанно, изглеждаше все по-изтощен. Станал бе отново „строен като фиданка“; а огромните очи с хлътнало слепоочие придаваха още по-голямо благородство на изтънялата фигура. Съзнаваше много добре, че трябва да повика лекар, но свободата беше премного приятна. Не желаеше да заплати със загуба на свобода лекуването на тежкото дишане и болките в гърдите, да се върне към вегетарианската диета и земеделските списания с илюстрации на кръмно цвекло в естествена големина, с които се развличаше преди появата на новата радост в живота му. О, не! Увеличи броя на пурите. Правилото му беше винаги по две на ден. Сега пушеше по три, понякога и четири — така пуши всеки човек, обзет от творчески порив! Често си казваше: „Трябва да се откажа от пушенето и кафето; трябва да се откажа от друсането до града.“ Но не се отказваше; нямаше никой около него да му прави забележки, а това беше безценен дар. Прислугата може би се чудеше, но разбира се, не продумваше. Мамзел Бос беше премного загрижена за собственото си храносмилане и премного „добре възпитана“, за да направи някакъв личен намек. Холи не можеше още да съзира промяната у този, който й беше едновременно играчка и божество. Само на Айрин оставаше да го моли да се храни по-добре, да почива през горещите часове на деня, да взима лекарство за укрепване и така нататък. Но тя не му казваше, че е причина за отслабването му, защото никой не вижда опустошението, което е извършил. Човек на осемдесет и пет години няма страсти, но красотата, която буди страст, вълнува по старому, докато смъртта затвори очите, жадуващи за нея.