Прах от мечти

Изоставянето на безполезни думи носеше огромна радост. Макар Бадале неволно да отмерваше всеки ден с жаркия ход на слънцето през пустото небе и всяка нощ с изгрева и залеза на загърнатата в мъгла луна и нефритените резки, прорязали звездния простор, същественият смисъл на думата „време“ се бе заличил от ума й. Дни и нощи се бяха слели в бясна вихрушка, въртяха се и въртяха без начало и край. Челюстите, захапали опашката. Търкаляха се напред и не оставяха нищо освен нападали по равнината неподвижни телца. Дори ребърчатите ги бяха изоставили.

Тук, в самия край на Стъклото, ги имаше само опалите — тлъсти месоядни бръмбари, прииждащи от изсушената безжизнена пустош от двете страни на пътя. И диамантите — лъскави бодливи гущери, които смучеха кръв от пръстите, стегнали здраво челюсти около тях всяка нощ — диаманти, които се превръщаха в рубини, щом се издуеха с кръв. И чирепите, всепоглъщащите скакалци, които връхлитаха на искрящи рояци, оглозгваха още живи деца и оставяха след себе си парчета дрипи, туфи коса и розови кости.

Насекоми и гущери властваха в това изгорено селение. Децата бяха натрапници, нашественици. Храна.

Рут се беше опитал да ги преведе покрай Стъклото, но нямаше начин да се заобиколи тази огромна, заслепяваща пустиня. Няколко от тях се събраха втората нощ. Бяха вървели на юг и в края на деня бяха намерили яма, пълна с яркозелена вода. Имаше вкус на варовикова прах и много деца се загърчиха от болки, стиснали стомасите си. Няколко умряха.

Рут седеше с бебето Хелд на ръце, а до него се беше присвила Брейдерал — високото кокалесто момиче, което напомняше на Бадале за Квидаторите. Беше се вмъкнала при тях и затова Бадале не я харесваше, не й вярваше, но Рут не гонеше никого. Садик също беше тук, момче, което гледаше Бадале с окаяно обожание. Беше отвратително, но най-добре от всички слушаше стиховете й, фразите й и можеше да й ги повтори дума по дума. Твърдеше, че ги събирал всички. За да направел книга един ден. Книга за това пътуване. Вярваше, следователно, че ще го преживеят, а това го правеше глупак.

Четиримата бяха насядали и в тишината, проточила се навън, наоколо и вътре, и през, и на моменти между всички тях, размишляваха какво да правят по-натам. Думи не бяха нужни за такъв вид разговор. А и за жестове никой нямаше нужната сила. Бадале мислеше, че книгата на Садик трябва да има огромен брой празни страници, за да отбележат такива мълчания и всичко, което съдържаха те. Истините и лъжите, нуждите и желанията. Всичките „сега“ и „тогава“, всичките „там“ и „тук“. Ако видеше такива страници и ако можеше да приглади отново всяка, една след друга, щеше да кимне, спомнила си как беше. Как беше.