Сънища за богове и чудовища

Зверове и причерняло небе, отварящите врати и светлина в мрака.

Избрани. Паднали.

Карти, но аз съм изгубена. Небеса, но те са мъртви.

Потоп.

Мелиз.

„Това е някаква поезия на лудостта“, така каза Зузана, и то беше и двете: и лудост, и поезия, но накара Акива да откликне сякаш беше камертон, трептящ на неговите честоти. Тук имаше нещо, нещо много важно и затова той прекрачи от своята безкрайност в нейната. Нямаше представа дали това е наистина постижимо и ако да, дали е редно. Чувстваше се като нарушител, сякаш минаваше нелегално чужда граница. Усети съпротива, но я преодоля. После взе да търси Близа, но не успяваше да я открие. Извика я, но тя не откликна. Пространството наоколо беше различно от неговото. Тук цареше задушен хаос. Всичко беше в движение. Болезнено, неспокойно и уплашено. Тук владееше чувството за нещо нередно, за нещо много мъчително, но то беше далече отвъд неговите представи и той не посмя да навлезе по-надълбоко.

Не успя да я открие. Нито да я извади на повърхността. Не успя. Въпреки това опита поне да укроти хаоса в нея, заплащайки десятък от собствената си болка.

Когато изплува и отвори очи, изпита чувството, че отново се връща в своето аз; видя Кару до себе си, заедно със Зузана и Мик. И Вирко също, макар химерата да не се беше откъсвала от него нито за миг. А право насреща - Елиза. Сега беше утихнала, но Акива видя с очите си онова, което вече чувстваше със сърцето си: че не е успял да я избави.

Въздъхна дълбоко. Почувства разочарованието като поражение. Кару приближи. Държеше кана с вода и му наля една чаша. Докато той пиеше, постави хладна ръка върху челото му и приседна на подлакътника на креслото, опряла бедро в рамото му. Това беше ново и изумително късче нормалност - Кару да се притиска в него, - и то повдигна духа му. Тя му беше говорила за тяхното щастие като за неоспорима реалност, независима от всичко случващо се - извън всичко останало, неподвластна на него. За Акива тази представа беше съвсем нова - че щастието не е някакво мистично място, което трябва да се достигне или завоюва; някаква сияйна земя, отвъд границите на нещастието; някакъв рай, който очаква да бъде открит, а е нещо, което упорито те съпътства, през каквото и да преминаваш; просто и делнично като багажа и провизиите. Храна, оръжие, щастие.

С надеждата, че оръжието, рано или късно, ще изчезне от картинката.

Нов живот.

- Сега изглежда по-спокойна - отбеляза Кару, оглеждайки Елиза. - Това е вече нещо.

- Но не достатъчно.

Тя не каза: може по-късно пак да опиташ, защото и двамата знаеха, че по-късно няма да има. Падаше нощ. Съвсем скоро щяха да тръгнат - той, Кару и Вирко - и никога повече да не се върнат. Така Елиза Джоунс щеше да остане изгубена, а заедно с нея и „Потопът“ и всичките й други тайни. Но Акива чувстваше някаква заплаха, ако остави нещата така.