Юлиан [bg]

След един добър увод Юлиан почваше да сипе обвинение след обвинение срещу Констанций. Изброяваше всичките му убийства. Споменаваше за безплодието на Констанций (като не знаеше, че съпругата му Фаустина бе бременна), нахвърляше се върху евнусите, особено върху Евсебий. След това даваше доста автобиографични сведения, общо взето точни, и завършваше с изявлението, че е предприел този поход, защото никой не можел да вярва на думата на Констанций, която била написана, заявяваше той (като пак използуваше изтъркана фраза), „на пепел“. В този миг атинските сенатори започнаха да кашлят и да търкат със сандалите си по пода, което винаги е знак на неодобрение.

Когато четенето свърши, не последваха никакви разисквания. Сенатът благоразумно мина на други въпроси. Никой нема смелостта да се държи, както се е държал в Римския сенат градският префект Тертул, който прекъснал четящия посланието и извикал: „Настояваме да отдадеш уважение на Констанций, който те издигна!“

След като заседанието бе закрито, Прохерезий и аз напуснахме залата заедно. Никой не обели дума. И тогава, както и днес, тайните доносници бяха навсякъде. Единствено знаехме, че Юлиан бе някъде в Мизия, че както изглеждаше, Западът бе негов и че Констанций бе потеглил срещу него с превъзхождаща го войска. Трудно бе да решиш как да се държиш. Узурпаторите винаги търсят приятелството на хора като нас и искат да участвуваме в това или онова тяхно начинание. Тъй като никой не знае бъдещето, много лесно може да направиш погрешен избор. Смъртта на Максим, стари приятелю, беше поучителна, нали?

Естествено така сме привикнали с тези внезапни промени в управлението, че вече се създадоха обичайни формули как да се отговаря на покани, които могат да се окажат пагубни или твърде изгодни. Най-напред човек си дава вид, че най-внимателно обмисля поканата; после изтъква, че е зает с лични работи; и накрая не предприема нищо. Именно така ние с тебе успяхме да преживеем до старини през толкова бурни години.

Съвсем ясно си спомням разходката с Прохерезий. Трябва да е било през втората седмица на ноември. Беше следобед, духаше пронизващ вятър, а облаците бяха черни и ниски. Прохерезий разсеяно ме хвана под ръка. Бързо се измъкнахме от тълпата, която се беше насъбрала пред сградата на сената. Не проговорихме, докато не стигнахме храма на Хефест.

— Ти го познаваш добре. Какво ще стане сега?

— Мисля, че ще победи.

— Как е възможно? Констанций държи войската. Народът го подкрепя. Народът едва ли е с твоя… с нашия млад ученик. Настроението на сената беше съвършено ясно.

— При все това, струва ми се, ще победи. — Говорех с тона на убеден човек, но в себе си не бях толкова уверен.

— Оракулите… — започна старецът, но се сепна. Не беше готов да разкрие мислите си пред мене. — Ела у дома — добави той.