Обединени от божества
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG-BOOKS
- ISBN: 9789542989172
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обединени от божества». Краткое содержание книги:
Втората книга от трилогията Книга на Дийкън продължава историята на младата Миранда селесте. Усъвършенствала магическите си умения и твърдо решена да сложи край на войната, опустошаваща родната й земя, девойката се отправя в търсенето на петимата орисани от съдбата Избрани. Всеки нов воин е нова стъпка към мира, но дали Миранда ще съумее да се справи с очаквщите я предизвикателства?
— Генерал Епидим, заемете се със задачата си. Ердрик, няколко думи — нареди Багу от вратата на кабинета си.
По лицето на излизащия Епидим плъзна широка усмивка. Багу излезе от леговището си и впи неотклоним поглед в краля.
— Получената от нас войска представляваше сразена сила. Гръбнакът й бе пречупен. Поражението бе неминуемо. Нашите хора ви предоставиха всички тези години, предоставиха ви шанса за победа — напомни му Багу.
— Мирът е за предпочитане пред войната. Ако поражението е цената, склонен съм да я платя — с мрачна увереност заяви кралят.
— Твърдите, че се притеснявате за поданиците си, а бихте пожертвали свободата им, когато победата е толкова близо — навъси се Багу.
— Свободата им не ми принадлежи, за да я жертвам. Нито изобщо са я притежавали. Моите и техните предци я принесоха в жертва на бранта, от своя страна поверена на вас — рече кралят.
— Много добре, но когато говорите за прекратяването на войната, правете го със следната мисъл: силите ни са мощни, непреклонни и многочислени. Живеят единствено, за да ми се подчиняват. Отнемете ли им настоящите цели, в коя посока мислите ще се насочат остриетата им? — заплашително запита генералът.
Кралят не каза нищо.
— Помнете, ваше величество. Имагинерната ви власт е илюзия, поддържана единствено за благото на народа ви. Единствената истинска власт лежи в ръката, която държи меча — предупреди Багу.
С това се върна в кабинета си. Сразеният крал все така мълчеше.
* * *
Няколкото часа сън не бяха сторили нищо особено за възвръщането на силите им, но времето бе ценно. Или поне трябваше да бъде. Лейн се събуди първи. С внимание подуши въздуха. Наученото го разтревожи. Не че бе надушил преследвача, точно обратното: _не беше_. Духащият откъм планините вятър щеше да донесе и най-леката миризма до ноздрите му. Ако Тригора бе тръгнала подире им, щеше да я надуши. Но нямаше и следа от нея.
Скоро пропукващият тихо огън се надигна и прие човешкия облик, който Етер бе избрала за себе си. Метаморфът застана до асасина.
— Предполагам трябва да продължим — рече тя.
Лейн мълчеше, душейки повторно. Не бе типично за нея, Телоран бе най-старият му враг. Далеч по-стар от най-стария му съюзник. Още отдавна малтропът бе узнал, че познаването на врага е далеч по-ценно от опознаването на някой приятел. При неговата работа това бе урок, който или биваше усвояван изцяло, или изобщо не бе.
Познаваше я добре. Презираше прикриването. Това бе едно от нещата, които Тригора мразеше най-силно у него, смятайки го за нищо повече от прикрит страхливец. Тя бе ловец. Ако не можеше да я подуши, значи не се бе отправила по посока на вятъра.
— Тя не ни следва — заяви асасинът.
— Д'каронският генерал? Подозирах — отвърна Етер.
Лейн втренчи суров взор.
— Една от примамките ми не бе унищожена. Подозирам, че тя вярва, че е заловила един от нас — отвърна метаморфът.
— Знаела си това през цялото време — просъска малтропът.
— Настойчивостта на преследването подтикваше Айви да се придвижва със значителна бързина. Колкото по-бързо се отървем от това бреме, толкова по-добре — обясни Етер.
В съзнанието на Лейн изникнаха мисли. Обърна се към спящата Айви. Събуди я с потупване по крака. Тя се разсъни почти мигновено. Страхливо се огледа и тромаво се издигна.
— Спала съм прекалено дълго, нали? Тя сигурно е наблизо! Трябва да побързаме, да вървим! — настоя тя.
— Засега има време. Айви, искам да ми изпееш нещо — пожела той с нехарактерно мил глас.
— Искаш да… пея? Никога не съм пяла. Защо ме молиш за това? — почти нервно отвърна Айви.
— Угоди ми — рече Лейн.
— … Не зная какво да изпея. Не е разумно да ме караш да правя нещо, което не съм вършила преди. Защо си решил, че изобщо мога? Аз… аз свиря на цигулка — предложи тя.
Докато тя говореше, лицето на Лейн придоби по-познати черти, едва забележимата промяна, която малцина се бяха научили да разчитат. Гняв. Етер го наблюдаваше, в невъзможност да разчете подобни нюанси на емоцията. Внезапно, с едно-единствено плавно движение, свършило още преди Етер да го осъзнае, асасинът измъкна кинжал и го заби дълбоко в гърдите на Айви. Етер потръпна. Двете с Айви извикаха едновременно, като викът се различаваше единствено по гласа. Айви се отпусна на земята, борейки се за дъх.
Етер се олюляваше. Когато се окопити, очите й се срещнаха с тези на Лейн. Гневът му вече бе видим дори и за нея.