Сватбата на Беки Б.

Осемнадесет

Добре де. Не се паникьосвай! Спокойно! Всичко ще се нареди! Необходимо е просто да запазя спокойствие и здрав разум. И всичко ще стане както трябва.

— Никога няма да стане! — казва гласът на Сузи в ухото ми.

— Млъквай! — срязвам я аз.

— Никога няма да стане, ако ще и след хиляда години! Просто те предупреждавам!

— От теб не се очаква да ме предупреждаваш! От теб се очаква да ме подкрепяш и да ми даваш сили! — Снишавам глас. — И докато всеки прави онова, което се очаква от него да прави, всичко ще се нареди. Ще стане прекрасно!

Стоя пред прозореца на младоженческия апартамент на дванадесетия етаж на хотел „Плаза“ и съзерцавам площад „Плаза“ под краката си. Навън е горещ летен ден. Хората се носят напред-назад по тениски и къси панталонки, вършат нормални неща, като например наемат карети, за да се разходят из парка или хвърлят монети във фонтана.

А ето ме мен сега, обвита с хавлиена кърпа, а косата ми е неузнаваема в прическата си в стил „Спящата красавица“, гримът ми е дебел два сантиметра и се разхождам наоколо в най-високите бели сатенени обувки, които съм виждала през живота си. (От „Кристиан Лубутен“ — взех ги от „Барнис“, за което получавам огромна отстъпка.)

— Какво правиш в момента? — достига отново до мен гласът на Сузи.

— Гледам през прозореца.

— И за какво ти е притрябвало да гледаш през прозореца?

— Нямам представа. — В този момент се втренчвам в една жена, обута с дънкови къси панталонки, седнала на една пейка и отваряща кутийка кока-кола, в пълно неведение, че е наблюдавана. — Може би, за да се опитам да си възвърна усещането за реалност.

— Реалност ли?! — изсъсква гласът на Сузи от другия край на Атлантика. — Беки, не мислиш ли, че вече е малко късничко за реалност и нормалност?!

— Не е честно!