Сватбата на Беки Б.

Едно

Добре де, спокойно! Не се паникьосвай! Мога да го направя. Напълно възможно е да го направя. Всичко е просто въпрос на леко маневриране наляво, на мъничко повдигане и на по-яко побутване… Така де! Толкова ли е трудно да наместиш едно шкафче за коктейли в нюйоркско такси?!

Сграбчвам полираното дърво още по-настървено, поемам си дълбоко дъх и още веднъж побутвам навътре. Напразно. Днес е един от онези кристално ясни зимни дни в Гринич Вилидж, когато въздухът прилича на паста за зъби и всяко поемане на дъх те кара да потреперваш, а хората се носят призрачно наоколо, скрити зад плътните си шалове. Обаче аз се потя. Лицето ми е червено като домат, косата ми се е измъкнала от новата ми казашка шапка и ми е паднала пред очите, а освен това усещам любопитните погледи на всички, насядали край витрината на отсрещното кафене „Джо-Джо“.

Обаче аз не смятам да се предавам така лесно. Знам си, че ще успея.

Налага се, защото да не съм луда да плащам за доставка, когато живея само на две преки оттук!

— Няма да влезе — чувам гласа на шофьора на таксито, който си подава главата от прозорчето и ме поглежда апатично.

— Ще влезе! Вече успях да вмъкна предните два крака… — изпъшквам и продължавам да бутам. Само да можех да измисля някакъв начин да накарам другите два крака също да влязат! Все едно, че ще водиш кучето си на ветеринар.