Седмата жертва

— Не е вярно — възрази Настя. — Колобок го принуди да влезе в контакт с престъпниците, вярно е, но никой не го е карал да търси адреса на Наталия Дахно и да отива в дома й. Нашата вина беше само в това, че научихме истината за Ларцев и не пожелахме да се примирим с нея. Нима мислиш, че още ни има зъб за това? Минаха пет години.

— Добре, да допуснем — предаде се Коротков, — но ти сигурна ли си, че той още се занимава с психология?

— Занимава се. Питала съм. Откак го пенсионираха по болест, е завършил специален курс в университета и се занимава с консултиране на различни фирми по въпросите на подбора и разпределянето на персонала.

— Ами ако те изгони? Имай предвид, той беше ранен в черепа, след такива травми хората стават избухливи и неуправляеми. Нима ще рискуваш?

Настя се засмя:

— Разбира се, бих могла да кажа, че ще рискувам, и ти щеше да започнеш да ме уважаваш за моята безумна смелост. Но няма да те лъжа, вече му се обадих по телефона.

— Сериозно? — кой знае защо, се зарадва Коротков. — И как е той? Виждах го, струва ми се, преди около две години.

Ето това е, тъжно констатира Настя. Работиш с един човек рамо до рамо, делиш с него и опасности, и радости, и неприятности, а после той си тръгва, ти още известно време поддържаш връзка с него, но това не трае дълго. С всеки месец си звъните все по-рядко и по-рядко, защото не работите заедно и сякаш няма и какво да обсъждате. И настъпва момент, когато се опитваш да си спомниш кога за последен път си му се обаждал, и излиза, че това е било преди две години.

— Юра, как мислиш, само ние с теб ли сме загубили човешкия си облик с тази наша работа, или всички хора са такива? — попита тя.

Коротков размърда рамене — сякаш от студ, отиде до прозореца и отвори отдушника. Наля вода от каната в електрическия чайник, включи го в контакта и със съсредоточен вид започна да вади чаши от бюрото си.

— Ще пиеш ли кафе?

— Ще пия, Юра, и ти зададох въпрос — настойчиво повтори Настя.

— Само, ако обичаш, не се прави, че ти е необходим моят отговор — раздразнено отвърна Коротков. — Сега с теб ще започнем да се занимаваме с морализаторстване и да се вайкаме колко сме лоши и безчувствени, забравили сме Володка, а нали той остана с малка дъщеря на ръцете, че и болен на всичко отгоре. Ще ти дам примера с тъща ми: на погребението дойдоха петдесетина души, от тях през всичките години, докато боледуваше, само трима-четирима се обаждаха редовно и питаха как е, от тези трима-четирима само един е предлагал помощ. А останалите откъде се взеха? Някога са работили заедно, виждали са се всеки ден, разговаряли са, вършели са една и съща работа. А после, когато се парализира — направи изразителен жест и щракна с пръсти той, — фюйт! Изгубиха се в небитието. Но ето че дойдоха да се простят с нея, така че не стоварвай всичко върху нашите глави и нашата работа. С всички е така.