Престъпления с неочакван край. Том 2 [bg]

— Спокойно — каза му Рики. — Аз ще се заема.

Господин Костюмар отвори куфарчето, което носеше. В него имаше купчина с документи. По-голяма част от бизнеса, който се въртеше в този душен тъмен бар в Хелс кичън8 се състоеше в пласирането на свити отнякъде картони с цигари и кашони с Джони Уокър, които бяха пренасяни тайно в мъжката тоалетна или задната стая. Но това беше нещо различно. Дребният мършав Рики не можеше да схване точно за какво ставаше дума, но онова магично чувство, както и обиграното му око на играч, му подсказваха да обърне внимание.

— Ама че шибаняшка работа! — каза на висок глас надутият пуяк на господин Костюмар.

— Съжалявам — вдигна рамене онзи.

— Да бе, това вече го чух — типът с коженото яке се смъкна от стола. — Ама изобщо не ти личи, че съжаляваш. И знаеш ли защо? Защото аз съм онзи, дето му свиха парите.

— Глупости. Аз пък си губя целия проклет бизнес.

Обаче Рики беше научил една основна истина: когато загубиш пари, изобщо не ти става по-леко от факта, че и другите също губят. Това си беше част от законите на живота.

Типът с коженото яке все повече и повече се разпалваше.

— Слушай ме внимателно, приятел. Ще се обадя тук-там. Познавам разни хора. Едва ли ще искаш да се бъзикаш с тях.

Господин Костюмарът почука с пръст по нещо в куфарчето си, което приличаше на вестникарска статия.

— И кво ще направят тия твои хора?

Той снижи глас и прошепна нещо, от което лицето на другия се сбръчка така, все едно беше захапал лимон.

— Иди си сега вкъщи, покрий се и си пази гърба. И се моли да не… — гласът отново премина в шепот. Рики не успя да чуе какво могат да направят „те“.

Мъжът с коженото яке отново удари с юмрук по барплота.

— Това няма да ти се размине, задник. Ей сега…

— Хей, господа — извика Рики, — я намалете звука.

— Тебе какво ти влиза в работата бе, дребосък? — извика онзи с коженото яке.

Господин Костюмарът го докосна по ръката, за да го накара да говори по-тихо, но онзи се дръпна и продължи да се цъкли в Рики.

Рики отметна назад мазната си тъмноруса коса, смъкна се от стола и тръгна към предната част на бара. Токовете на ботушите му тракаха звучно по надраскания под. Онзи мъж беше с около десетина сантиметра и петнайсетина килограма повече от него, но Рики отдавна беше научил, че сприхавостта плашеше хората много повече от по-голямата височина, тегло или пък мускули. И той направи онова, което правеше винаги, когато имаше изгледи да се стигне до тупаник с някой — изгледа го с кръвнишки поглед и тикна лицето си в неговото.

— Знаеш ли кой съм аз, бе скапаняк. Аз съм тоя, дето сега ще те замъкне отвън на пътеката и ще те шиба, докато ти пукне задника, ако веднага не си го изметеш оттука, ясно ли ти е?