Единственият оцелял
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Алтънчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Малките камери, скрити в двата ъгъла на стрехата, бяха насочени почти една срещу друга. Можеха да видят всекиго, който се прокрадне покрай стената, но с ограниченото им от дупките на къщичките зрително поле, бе невъзможно да се види парапетът над скалата. Кавано се изтегли на парапета, седна на него и издърпа чувала. Сложи го долу и около него веднага се образува локва. Почака го малко да се изцеди и през това време огледа къщата. Ъглите на къщата и големият изход към терасата бяха ярко осветени. Също както и прозорците, и вратите бяха закрити с листове шперплат. На долната им дървена част висеше огромен катинар и през тях бяха кръстосани жълти полицейски ленти. На шперплата бе закована табела, на която пишеше, че всеки нарушител ще бъде подвеждан под отговорност.
Кавано дръпна ципа на чувала и извади пушката с рязаната цев и найлоновата торбичка, в която бяха патроните, и я преметна през рамото си. После измъкна големия нож и го закачи на яката на водолазния си костюм. Пак бръкна в чувала и извади шперцовете за отваряне на ключалки. Накрая отметна качулката на неопреновия костюм назад и отново бръкна в чувала да извади очилата за нощно виждане, които бе намерил в магазина за военни атрибути, откъдето бе купил гумената лодка. После ги наниза на шията си.
Напълно готов вече, той се сниши до плочите на терасата и присви поглед към вратите, долният край на които също бе извън полезрението на камерите. Когато се приближи до тях и се изправи до клекнало положение, най-многото, което камерите можеха да видят, бе, че някой забързано отключва вратите. Той отвори, хлътна в тъмната къща, затвори вратите зад себе си, сложи очилата си за нощно виждане и насочи пушката пред себе си.
Очилата придаваха леко зеленикав оттенък на предметите край него. Той провери най-напред хола, после сви наляво и влезе поред в стаята за гости и банята. Тези помещения не представляваха интерес за него, но трябваше да се увери, че не представляват и заплаха. Удовлетворен, Кавано се прокрадна към другия край на къщата, като през цялото време пръснатите стъкла скърцаха под обутите в гума крака. Във въздуха все още се носеше едва доловимата миризма на кордит. В този момент Кавано разбра, че камерите са го заснели да влиза в къщата, защото към миризмата на кордита се прибави и познатата остра миризма на хормона на Прескот.
До този момент в неопреновия костюм му бе приятно топло. Но потта, избила изведнъж от всичките му пори, вдигна температурата му до такава степен, че му се стори, че се намира в сауна. Едва ли не замаян от горещината, той рискува да пусне пушката с дясната си ръка, за да дръпне ципа на костюма. Положението обаче не се промени кой знае колко.
В приземния етаж на Карен той си бе помислил, че е изпитал цялата мощ на хормона, но сега миризмата едва можеше да се понася и той си даде сметка, че е нямал ни най-малка представа колко мощно е оръжието на Прескот. Краката му всеки момент щяха да откажат. Стомахът му се бе свил на топка и бе едновременно палещо горещ и леденостуден. Пулсът му се бе вдигнал до такива стойности, че му се струваше, че всеки момент ще припадне.
Една част от него настояваше веднага да се свие на пода и да се моли този кошмар да свърши. Друга част го караше да се върти все по-бързо и по-бързо, насочвайки пушката навсякъде и във всички посоки едновременно. Температурата на тялото му замъгляваше зеленикавите образи на предметите около него. Заобиколен отвсякъде от въображаема заплаха, без да вижда добре заради нарушеното зрение, той видя човек с пистолет, който се целеше в него от коридора, водещ за спалнята. Малко остана да дръпне спусъка, но разбра, че това е просто сянка и именно тази сянка бе накарала хората от SWAT да се избият.
Единственото предимство на Кавано беше, че той вече бе опитвал действието на хормона и знаеше какво да очаква. Но дори и при това положение, тъй като миризмата бе станала достатъчно силна, за да му се доповръща, в гърлото му започнаха да се надигат първите предвестници на жалки и измъчени хлипове. Трескавото повдигане на гърдите му караше пристъпите да идват и да се оттеглят, да идват и да се оттеглят и всеки път с все по-голяма сила, докато се превърнат в неистов писък, който той потисна, като се спусна по коридора към спалнята.