Частен клуб
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен клуб». Краткое содержание книги:
Добре дошли В Къстър Хил Клуб — мъжки клуб и луксозна ловна хижа в Адирондак, в който членуват някои от най-влиятелните бизнесмени на Америка, военни и правителствени служители. Привидно това е място за разпускане сред стари приятели. Но един есенен уикенд Изпълнителният съвет на клуба се събира, за да говори за трагедията от 9/11 — и да доуточни плана за разплата, известен единствено с кодовото си име „Горски пожар“.
През същия този уикенд служител на федералната контратерористична спецчаст е открит мъртъв. Малко след това детектив Джон Кори и съпругата му Кейт Мейфийлд от ФБР трябва да разкрият ужасяващия заговор, започващ с Къстър Хил Клуб и завършващ с американски градове, попаднали в прицела на ядрено оръжие. Кори и Мейфийлд са единствените, които могат да попречат на натискането на бутона и отприщването на световния хаос…
Освен това нямах съмнение, че единият от тях, ако не и двамата, са спипали Хари в имота. А ако не бяха те, то бяха някои други типове в същата униформа. Нали така, Бейн?
Пак не се виждаше никакъв наблюдаващ екип и започнах да се чудя какво по дяволите е замислил Шефър.
Излязох на шосе 56 и потеглих на север.
Превъртях в главата си разговора с Бейн Мадокс, което ме подтикна към някои интересни странични мисли. Крайният извод бе, че Бейн и Джон знаят, че Бейн и Джон играят шах един с друг.
Както й да е, Мадокс ме покани на вечеря. Разбира се, мис Мейфийлд също бе поканена. И по дрехите ми, които бяха същите като вчера, Мадокс бе стигнал до заключението, че двамата с нея сме се озовали тук съвсем неочаквано. Затова се погрижи да подчертае, че тя може да се чувства удобно в клуба независимо какво облекло носи. Много тактично от негова страна — да не говорим, че беше и признак на сериозна наблюдателност. От Бейн Мадокс можеше да излезе добър детектив.
Престъпниците обикновено не решават проблемите си със закона, като убиват разследващите служители, но ако поканата за вечеря наистина се окажеше капан, това означаваше, че след двойното убийство Мадокс бързо щеше да пристъпи към осъществяването на основния си план — независимо какъв е той.
И единственият начин планът му да проработи бе да знае от някакъв източник — Шефър, шерифа или дори човек от ФБР, — че двамата с Кейт бягаме от закона и че няма спасителен отряд, който да ни се притече на помощ.
А ако Мадокс разполагаше с тази вътрешна информация, това бе крайно смущаващо и много плашещо.
Освен това Мадокс знаеше, че не му остава много време, особено сега, след като е замесен в разследването на убийство. А дали щях да разбера веднага резултата от онова, с което се занимаваше? В смисъл, можех да си го представя как отпива от скоча си и отбелязва нехайно: „О, между другото, ядрените ни подводници току-що видяха сметката на Китай, Северна Корея, Близкия изток и Париж. Може би няма да е зле да се преместим в атомното скривалище“.
Както и да е, време беше да послушам съвета на Кейт и да се върнем в Ню Йорк, вместо да ходим на вечеря в замъка Мадокс. Нали? Абсолютно.
Знаех, че Кейт се тревожи за мен и че можеш да се измъкнеш с триминутен разговор, без да бъдеш проследен, така че включих мобилния си телефон и набрах номера на Езерната къща.
— Ало? — отговори Кейт.
— Аз съм.
— Слава Богу. Започвах да се тревожа…
— Добре съм. Мога да говоря само една минута. Трябва да свърша това-онова и ще се върна след около час.
— Добре. Как мина?
— Добре. Ще ти разправям, като се прибера. Успя ли да свършиш някои от задачите?
— Да, аз…
— Разговаря ли с Шефър?
— Не мога да се свържа с него.
— Нищо… А намери ли пица?
— Не. Вземи нещо.
— Гладна ли си?
— Умирам от глад.
— Добре. Уредил съм покани за вечеря в Къстър Хил Клуб.
— Какво?
— Ще ти кажа, когато се видим. Облеклото е неофициално.
— Майтапиш ли се?
— Сериозно, неофициално е. В седем, на коктейл.
— Имам предвид…
— Трябва да затварям, чао.
— Джон…
— Чао. Обичам те.
Прекъснах и изключих телефона. Казах ли, че ще ходим на вечеря в Къстър Хил Клуб? Да не съм полудял?
Както и да е, приближавах бензиностанцията на Руди, който стоеше там и си приказваше с някакъв самообслужващ се клиент. Отбих и го извиках.
— Руди!
Той ме видя и се затътри към колата.
— Връщаш ли се?
— Откъде?
— От… Не зная. Къде беше?
— Опитах се да изгладя нещата около теб и господин Мадокс.
— Така ли? Казах ти, че говорих с него. Няма проблем.
— О, още ти беше бесен. Е, имам добра и лоша новина. Коя да е първа?
— Ъъъ… добрата.
— Добрата новина е, че вече не ти е бесен. Лошата е, че ГОКО ще открива бензиностанция от другата страна на улицата.
— Ъ? Какво?! О, Боже. Не може да го направи.
— Може и ще го направи.
Руди погледна празното място от другата страна на улицата. Сигурен съм, че си я представяше — осем блестящи нови колонки, чисти тоалетни и карти на парка.
— Конкуренцията е хубаво нещо — казах. — Типично американско.
— Ох, мамка му!
— Имам нужда от една услуга. Руди?
— Ъ?
— Трябва да прибера един застрелян елен. Имаш ли нещо по-голямо, което да сменя за корейската косачка?
— Ъ?
— И ще ти напълня резервоара.
— Бензин ли искаш?
Паркирах хюндая зад бензиностанцията, за да не се вижда, и след пет минути се бях договорил с Руди, който продължаваше да се държи като ритнат от муле по главата. Дори не забеляза, че ключовете на колата не са на запалването, където му казах, че съм ги оставил.