Град на небесен огън

— Не е вярно. Преди да се родиш, аз те обичах. Обичах мисълта за теб. Обичах те, когато усещах биенето на сърцето ти вътре в мен. А после ти се роди и беше…

— Чудовище?

— Душата ти беше мъртва — каза тя. — Видях го в очите ти, когато те погледнах. — Джослин скръсти ръце на гърдите си, потискаики тръпката, заплашваща да разтърси тялото й. — Защо съм тук?

Очите на Себастиан припламнаха.

— Ти ми кажи, след като ме познаваш толкова добре, майко.

— Мелиорн ни упои. Ако се съди по деиствията му, елфите са твои съюзници. При това — от известно време. Вярват, че ти ще победиш във воината с ловците на сенки, и искат да са на страната на победителя; освен това тяхната неприязън към нефилимите е по-отдавнашна и по-силна, отколкото на когото и да било друг от долноземците. Помогнали са ти да нападнеш Институтите; попълнили са редиците ти, докато си набирал нови ловци на сенки с Пъкления бокал. Накрая, когато станеш достатъчно могъщ ти ще ги предадеш и ще ги унищожиш, защото дълбоко в себе си ги презираш. — Последва дълга пауза, в която тя го гледаше хладнокръвно. — Права ли съм?

Видя пулса на шията му, когато той преглътна, и разбра, че е права.

— Кога се досети за всичко това? — процеди той през зъби.

— Нямаше нужда да се досещам. Аз те познавам. Познавах баща ти, а ти си като него, ако не в природата си, то във възпитанието.

Себастиан все още се взираше в нея с бездънни, черни очи.

— Ако не си мислила, че съм мъртъв — каза той, — ако си знаела, че съм жив, щеше ли да ме потърсиш? Щеше ли да ме задържиш?

— Да — отговори Джослин. — Щях да се опитам да те отгледам, да те науча на добро, да те променя. Обвинявам се за това. Винаги съм се обвинявала.

— Щеше да ме отгледаш? — Себастиан примига, почти сънливо. — Щяла си да ме отгледаш, въпреки че си ме ненавиждала?

Тя кимна.

— Мислиш ли, че тогава щях да съм различен? Да приличам повече на нея?

На Джослин й отне един миг, докато разбере.

— Клеъри. Имаш предвид Клеъри. — Причиняваше и болка да изрича името на дъщеря си; Клеъри и липсваше толкова много и в същото време се боеше за нея. Себастиан я обичаше; ако изобщо имаше някого, когото Себастиан обича, това беше сестра му, а ако имаше някои, които знае колко опасно е да бъдеш обичан от човек като Себастиан, това беше Джослин.

— Никога няма да разберем — каза тя наи-сетне. — Валънтаин ни лиши от тази възможност.

— Трябвало е да ме обичаш. — Думите му прозвучаха почти сприхаво. — Аз съм твои син. Би трябвало да ме обичаш и сега, независимо какъв съм, независимо дали съм като нея, или не…

— Така ли? — прекъсна го Джослин. — А ти, ти обичаш ли ме? Само защото съм ти майка?

— Ти не си ми маика — заяви той, изкривил устни. — Ела. Погледни. Нека ти покажа на какво съм способен, благодарение на истинската ми майка.