Вуду [bg]

Като се усмихваше малко мрачно на себе си, Естебан се върна в къщата, прекоси тъмните коридори до офиса си и отвори сейфа. Сложи плика в стоманената му вътрешност и го погледна нежно. Сега вече бе напълно спокоен. Сега можеше да се върне в подземието и да приключи с работата си. Пендъргаст беше мъртъв; трябваше да се справи само с момичето. Щеше да сложи телата им дълбоко в земята под пода на мазето — вече беше намерил мястото — и повече никой нямаше да ги види.

Той затвори масивната метална врата и набра електронния код. Заключващият механизъм прошепна и изщрака, когато резето дойде на мястото си. Естебан си помисли за идващите седмици, месеци, години… и се усмихна. Може и да се беше борил, но бе излязъл от цялата тази работа като един много, много богат човек.

Напускайки къщата, той тръгна през ливадата, вече с леко сърце, стиснал в ръка оръжието, което беше взел от агента на ФБР. Несъмнено бе полицейско огнестрелно оръжие, перфектно за анонимната работа, която имаше на ум. Щеше да се отърве от него, разбира се — след като го използва върху момичето.

Момичето. Вече го бе изненадала с находчивостта си и физическата си издръжливост. Никога не биваше да се подценява човешката изобретателност пред лицето на смъртта. Макар да беше ранена и заключена, трябваше да внимава — не биваше да прави грешки в последната минута заради всичко, което сега жадуваше да притежава.

Вътре в хамбара включи фенерчето си и се спусна в подземието. Запита се дали момичето ще го затрудни, като се свие зад проклетата врата, както беше направила преди. Не мислеше — хвърлянето на тялото на Пендъргаст в килията със сигурност я беше извело от равновесие. Сигурно беше изпаднала в истерия, умоляваше, опитваше се да го придума да я пусне. Ами късмет — той нямаше да й даде шанс.