Търговецът и Уортън скоро достигнаха долината и след като се ослушаха и увериха че никой не ги преследва, тръгнаха по пътя. Запознат с всяка пътечка в планината и с мускули привикнали на тежък труд, пръв вървеше Харви, с удължените крачки, характерни за човек с неговата професия — единственото, което липсваше бе чувалът му. Когато по пътя си попадаха на някой от многобройните постове на Американската армия, той смело се спускаше в гъсталаците, или се изкачваше по на пръв поглед непроходими скалисти възвишения, за да избегне стражите. Но той познаваше всички пътеки, знаеше откъде може да се слезе в клисурите, знаеше къде могат да се прекосят буйните планински потоци. На няколко пъти Хенри помисли, че повече няма как да се придвижват напред, но опитността на водача му преодоляваше всякакви препятствия. След като вървяха с бързо темпо в продължение на три часа, те внезапно се отклониха от пътя, който водеше на изток, и хванаха направо през планините на юг. Както търговецът обясни, правеха това за да избегнат отрядите, патрулиращи по южните подстъпи към планините, а също и за да скъсят разстоянието, като минат напряко. След като достигнаха върха на едно възвишение, Харви седна и свали от гърба си малката торбичка, която бе метнал на мястото на големия чувал, след което покани спътника си да се подкрепи с каквото Бог дал. Хенри следваше търговеца със същото темно повече от възбудата породена от ситуацията му, отколкото поради равни физически възможности. Идеята за спиране не му хареса, поради възможността да се появят конници, които да пресекат бягството им през неутралните територии. Той изказа опасенията си и изрази желание да продължат.
— Последвай примера ми, капитане — каза търговецът като начена оскъдната храна. — Ако конниците са тръгнали, ще трябва да ги предвожда свръхчовек за да ни открият, ако не са, чака ги работа, която ще ги накара да избият мисълта за теб и мен от главите си.
— Ти сам каза, че ни трябват два часа забавяне. Ако спрем тук каква ще е ползата от преднината ни?
— Това време мина, капитане, и майор Дънуди даже и не мисли да преследва двама души, когато стотици го чакат на брега на реката.
— Слушай! — прекъсна го Хенри. — В подножието минават конници! Чувам ги дори как се смеят и приказват! Ш-ш-т. Това е гласът на самия Дънуди! Доста весел изглежда, човек би помислил, че положението на приятеля му ще го натъжи… Сигурно Франсис не е успяла да му предаде писмото.
Още при първите думи на капитана Бърч стана от мястото си и предпазливо се приближи към ръба. Той се прикри внимателно в скалите и погледна надолу. Продължи да се ослушва докато стъпките им заглъхнаха в далечината, после се върна и с несравнимо спокойствие продължи да се храни.
— Очаква ни дълъг и тежък преход, капитан Уортън. По-добре направи, каквото правя аз. Още в колибата каза че си гладен, дали ходенето не притъпи апетита ти?
— Тогава смятах, че съм в безопасност, но това, което каза сестра ми ме безпокои и не ми се яде.
— Сега има по-малко причини да се притесняваш от когато и да било друг път след нощта, в която те заловиха, защото не послуша съвета ми да тръгнеш с мен. Майор Дънуди не е човек, който би се смял весело, ако приятелят му е в затруднение. Ела и се храни, защото никаква конница няма да застане на пътя ни, ако краката ни издържат още четири часа, и ако слънцето не изгрее по-рано от обикновеното.
Увереността на търговеца окуражи капитана и като реши да се остави изцяло в ръцете на Харви, той позволи да бъде убеден да хапне една прилична вечеря, поне по количество, ако не и по качество. След това те тръгнаха отново.
