Шпионинът

Когато отиде при мис Пейтън, Франсис разбра, че Дънуди още не се е върнал, но в желанието си да отърве приятеля си от предполагаемия фанатик, той бе помолил един уважаван свещеник от тяхната църква да дойде и да предложи услугите си. Този джентълмен бе вече пристигнал и бе прекарал половин час в смислен и учтив разговор със старата мома, който не засягаше семейните им проблеми.

На нетърпеливите въпроси на леля си, Франсис можа да отговори само, че трябва да мълчи и препоръча същото и на леля си. По красивите устни на момичето играеше усмивка и добрата жена разбра че всичко е наред. Тя тъкмо караше племенницата си да хапне нещо след уморителната експедиция; когато навън се чуха конски копита, които оповестиха връщането на майора. Куриерът, изпратен от Мейсън, го бе намерил край ферибота в очакване на Харпър и той веднага бе тръгнал към лагера, измъчван от хиляди опасения. Сърцето на Франсис се разтуптя при звука на приближаващите се стъпки. До изтичането на времето, определено от търговеца като достатъчно за да се измъкнат, оставаше още един час. Дори и добронамереният и могъщ Харпър бе наблегнал на това колко важно е да се задържат вирджинците. Но тя нямаше време да събере мислите си, преди той да влезе през вратата, а тактичната мис Пейтън да излезе през другата.

Лицето му бе зачервено и объркало, в държанието му се чувстваше разочарование.

— Франсис, това бе дръзко! Не! Обидно! — каза той и се отпусна в един стол. — Да избяга в мига, в който го уверих, не е в безопасност! Почти съм убеден, че се радваш, когато има различия в чувствата ни и в нещата, които сме длъжни да правим!

— В задълженията ни е възможно да има различия — отговори тя и като се приближи, се облегна на стената. — Но не и в чувствата ни, Пейтън. Не може да не се радваш за спасението на Хенри!

— Но никаква опасност не го грозеше! Харпър му е обещал, а на неговата дума може да се довериш. О, Франсис, Франсис, ако познаваше този човек, никога не би се съмнявала в него. Нито би ме довела до това ужасно положение!

— Какво ужасно положение? — попита тя, като дълбоко съжаляваше за чувствата му, но и всячески се стремеше да удължи разговора.

— Как какво? Нима не съм длъжен да прекарам нощта на коня си в преследване на брат ти? Когато можеше да дойда при него и с радост да му кажа, че съм допринесъл за избавлението му? Караш ме да се чувствам твой враг! Аз, който бих пролял и последната си капка кръв за теб! Повтарям, Франсис, това е безразсъдство, това е обида, това е една ужасна грешка!

Тя се наведе към него и боязливо взе ръката му, а с другата нежно махна къдриците от горящото му чело.

— Защо изобщо да тръгваш, мили Пейтън? Ти си направил достатъчно за страната си и тя не може да иска такава жертва от теб.

— Франсис, мис Уортън! — извика той и като скочи на крака, закрачи нервно из стаята с пламтящо под загара лице и чувство за наранено достойнство. — Не става дума за страната, а за моята чест. Нима не е избягал от охраната на моя ескадрон? Попе този удар можеше да ми бъде спестен! Но ако очите на вирджинците са слепи за измамата, то конете им са бързи и сабите остри! Ще видим още преди изгрев слънце, дали някой ще мисли, че красотата на сестрата е осигурила прикритие за брата! Да, да — засмя се той горчиво — бих искал дори сега да видя кой ще си помисли, че може да съществува такова предателство!