Край развалините на Вавилон

— Чуй! Няма ли някой при вратата?

— Не. Аз бях — отвърнах.

— Ти…? — попита той удивен. — Твоят глас сега звучи отгоре. Нима си прав? Как отиде до вратата? Та нали си вързан!

— Бях, сега вече не съм. Докато ти само се вайкаше, аз работех и се освободих от вървите. Сега ще освободя и теб.

— О, Аллах, Аллах! Какво щастие ме сполетя! Да, ела бързо, ефенди, и ме освободи… освободи… освободи!

— Не толкова високо! Всъщност аз изобщо не мога да те освободя.

— Защо?

— Защото съм християнин и моето докосване ще те опозори и в този, и в онзи живот.

— Не говори така! Каквото било, било, то трябва да бъде простено и забравено. Аз заявявам, че християните са много добри и благородни хора, напълно съм убеден в това!

— Е, да, когато се нуждаете от нас, ни хвалите, но иначе устата ви са пълни само с плюнка за «неверническите кучета». Но тъкмо защото съм християнин, няма да те зарежа да лежиш тук, докато се върне Сефира. Как си вързан?

— Нозете ми са вързани наедно, а ръцете — пристегнати към тялото.

— Тогава няма да е трудно да те освободя.

Коленичих при камерхера и без усилия му снех двете въжета, след което той скочи и даде такъв непредпазлив израз на радостта си, че трябваше да му заповядам да мълчи.

Сега се касаеше да изследвам по-обстойно ъгъла, отколкото преди малко. Камерхерът ми помагаше. Гребяхме тухления прах с шепи и го хвърляхме на земята встрани. Но имаше не само прах, а и множество трошливи отломки от тухли. По този начин се образува дупка, която ставаше все по-дълбока. Работата напредваше бързо. Когато бяхме изровили метър дълбочина, се натъкнахме на твърда почва. Брашнената маса продължаваше надясно и наляво в хоризонтално направление. Вляво отиваше към вътрешността на зидарията, вдясно — навън. Ето защо продължихме да ровим в тази посока, като ваденето на пълнежа създаваше известни мъчнотии. Аз ровех отвред, хвърлях прахта върху развития пояс на камерхера, а той го сгъваше на бохча и го изнасяше горе. Само след късо време срещах вече по-малка съпротива. Установих, че мога да избутвам рехавата маса напред. Пълзях по-нататък и по-нататък, персиецът ме следваше. Почувствах, че дишам свеж въздух. Ходникът беше свободен от отломъци и след късо време свърши. Въпреки тъмнината съгледах вдясно и ляво високо издигащи се голи зидове, а пред себе си една пролука и над нея къс небе, по който блещукаха ярки звезди. Познавах лежащия пред мен «осветителен двор» — беше площадката на бодливите свинчета, където бяхме скрили вчера конете си.