Битие [bg]

„Наистина ли има хора, които живеят непрекъснато така? Бродят по света, потопени във въображаеми неща?“ Сега виждаше, че тези очила могат да се окажат и полезни. Но пък можеше да ги свали всеки момент. Ами онези, които носят контакт-ИИ лещи или дори си бяха сложили от новите очни импланти? Самата мисъл за подобен живот я накара да потръпне.

На четирийсето ниво много стени изчезнаха. Повечето сгради сякаш станаха прозрачни или най-малкото показваха анимирани етажи, образувани от публичните регистри. Те варираха от подробни вътрешни изгледи като на близкия универсален магазин, където всяка витрина и манекен се стремяха да привлекат вниманието ти, до етажите и офисите, които бяха блокирани от прегради и се криеха в различни оттенъци на сивото. Някои дори имаха светещи ключалки. Човек можеше да надникне вътре, стига да разполага с необходимия ключ.

Нива 50-100 бяха за реклама и в един момент Мей Лин се сви уплашено, защото всички обичайни заглушители изчезнаха. Съобщенията и поканите сякаш зареваха към нея от всеки магазин и сергия. Гръмовни звуци разтресоха рамките на очилата й и те почти отлетяха от носа й, така че Мей Лин трябваше да се съсредоточи здравата, за да си пробие с мигане път през рекламите. За щастие повечето рекламни нива подбираха потенциалните си клиенти и дори се държаха любезно. Например деветдесето ниво й предлагаше дискретни лични отстъпки за бебешка храна и евтини обувки, както и специален масажиращ грим в магазина ей там. Цената изглеждаше толкова разумна, че почти можеше да си я позволи! Собственикът дори беше готов да намери за пет минути бавачка, която да наглежда бебето.

Но не. Не биваше да свиква с внезапния комфорт от чека от Сян Бин, който бе така нов и необичаен. Може би някой друг път.

Както и да е, Мей Лин осъзна, че следва тайфата млади демонстранти, като в същото време внимава биберонът на Сяо Ен да не падне на мръсния тротоар. Някакъв шофьор на велотакси извика и Мей Лин отскочи с разтуптяно сърце. Тревогата й се засили, когато си даде сметка, че се е озовала в непозната част на града.

„Невъзможно е да се изгубиш с очила“ — напомни си тя. Десето ниво винаги можеше да й предложи стрелка, сочеща най-краткия път до всяка точка на света, до която искаш да отидеш.

„Тоест, ако знаех къде се намира той сега.

И ако не е станал жертва на тайните интриги на могъщи хора.“

Продължи да се изкачва през резените свят и забеляза, че броячът прескача недостъпните за нея виртуални нива. За да ги види, човек трябваше да е член на една или друга група по интереси.

„Май двеста и петдесето ниво беше за уличните приказки.“