Служители на Здрача

59.

— Така е добре, моето момче — каза Кристин, когато Джоуи последва Чарли нагоре между дърветата, насочвайки се към един широк отстъп в склона, на половината път до билото.

Тя се страхуваше, че Джоуи няма да може да върви сам, а само ще стои като зомби. Но, може би, той не беше така откъснат от действителността, както изглеждаше. Джоуи не говореше, не я поглеждаше, приличаше на парализиран от страх, но, очевидно, разбираше, че трябва да продължава да върви, за да избяга от вещицата.

Обемистият скиорски екип малко му пречеше, а и теренът беше на места изключително стръмен, въпреки това, Джоуи продължаваше да върви. Но вървеше все по-трудно. На някои места пълзеше, а Кристин, която го следваше отзад, често трябваше да го повдига над някое паднало дърво или да му помага при преминаването на хлъзгава, покрита с лед, издадена скала.

Чубака често се движеше пред тях, подскачайки и катерейки се нагоре по гористите склонове, сякаш изобщо не е куче, а вълк, който се чувства като у дома си в тези девствени райони. Ретривърът спираше често пред тях и поглеждаше задъхан назад с комично щръкнало ухо. Момчето, като го виждаше, изглежда добиваше кураж и се придвижваше напред с нови сили, така че Кристин беше благодарна, че животното е с тях, макар че приликата му с Бренди, може би, беше допринесла за влошаване на психическото му състояние.

Наистина, тя беше започнала да се безпокои за кучето. Сняг беше замръзнал по космите на слабините и корема, също по опашката и по обраслите с козина върхове на ушите. Това още не го безпокоеше или не го охлаждаше твърде много, но как ли щеше да се чувства след един час? А след два? Лапите му също не бяха пригодени за каменистия терен. В края на краищата, то беше едно домашно животно, привикнало към лекия живот в предградията. Скоро лапите му щяха да бъдат натъртени и насечени, а то щеше да започне да куца и вместо да тича напред, щеше да се влачи отзад.