Неуговорени срещи [сборник]
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Неуговорени срещи [сборник]». Краткое содержание книги:
Пикник на обочине, 1972
Охлюв по стръмното
Улитка на склоне, 1966
Бръмбар в мравуняка
Жук в муравейнике, 1979
Милиард години до свършека на света
За миллиард лет до конца света, 1976
— Искате ли да се срещнете с тях?
— Ами какво да ти кажа… Комов би дал за това дясната си ръка. А аз например бих предпочел никога да не се срещам с тях…
— Страхуваш ли се от тях?
Не ми се ще да обсъждам този въпрос. Особено сега.
— Виж какво, Шчекн — казвам аз, — това е дълъг разговор. Ти все пак да беше се поозърнал настрани, че, гледам, си станал нещо разсеян.
— Озъртам се аз. Всичко е спокойно.
— А забеляза ли, че тука всичките гадинки са изчезнали?
— Така е, защото насам често се навъртат хора — казва Шчекн.
— Тъй ли? — казвам аз. — Е, няма що, успокои ме.
— Сега ги няма. Почти.
Четиридесет и втори квартал свършва и се приближаваме към кръстовището. Неочаквано Шчекн съобщава:
— Зад ъгъла има човек. Сам е.
Това е грохнал старец в дълго черно палто до петите, с кожена ушанка, завързана под разрошената му мръсна брада, с ръкавици в яркожълт весел цвят и с огромни обувки с платнена горница. Той се движи с голяма мъка, като едва влачи краката си. До него има към трийсет метра, но и от такова разстояние ясно се чува колко тежко диша, как свисти гърлото му, а понякога от напрягане дори се изтръгват стонове.
Той товари нещо като детска количка с тесни и високи колела. Вмъква се в разбита витрина, задълго изчезва там и пак така бавно се измъква обратно, като се опира с една ръка в стената, а с другата притиска към гърдите, си по две-три консервени кутии с ярки етикети. Всеки път, щом се добере до своята количка, капнал, той се свлича на трикрако сгъваемо столче, известно време седи неподвижно и си почива, а после се захваща все така бавно и внимателно да прехвърля консервите от свитата си ръка в количката. След това отново си почива, сякаш спи седнал, и пак се надига на треперещите си крака и се насочва към витрината — висок, черен, превит почти одве.
Ние стоим на ъгъла почти без да се крием, защото ни е ясно, че старецът нито вижда, нито чува какво става наоколо. По думите на Шчекн той е съвсем сам и наблизо няма никой. Нямам никакво желание да влизам в контакт с него, но очевидно ще се наложи да го направя — най-малкото за да му помогна да пренесе тези консервени кутии. Ала се боя да не го изплаша. Моля Вандерхузе да го покаже на Еспада, нека Еспада да определи какъв е той — „магьосник“, „войник“ или „човек“.
Старецът за десети път прехвърли своите консерви в количката и пак си почива, прегърбил се на трикракото столче. Главата му потреперва и се накланя все по-ниско над гърдите. Очевидно той заспива.
— Нищо такова не съм виждал — заявява Еспада. — Лев, поговорете с него…
— Май че е много стар — със съмнение казва Вандерхузе.
— Сега ще умре — мърмори Шчекн.
— Точно така — казвам аз. — Особено ако се появя пред него с моя папагалски комбинезон…
Не успявам да се доизкажа. Внезапно старецът се наклонява рязко напред и меко се поваля на една страна на настилката.
— Край — казва Шчекн. — Можем да отидем да го видим, ако ти е интересно.
Старецът е мъртъв, той не диша и пулсът му не се напипва. По всичко личи, че има обширен инфаркт и организмът му е напълно изтощен. Но не от глад. Просто той е много, невъобразимо грохнал от старост. Стоя на колене и се вглеждам в това зеленикавобяло костеливо лице. Първият нормален човек в този град. И той е мъртъв. И нищо не мога да направя, защото имам под ръка само походната апаратура.
Поставям му две ампули микрофаг и казвам на Вандерхузе да изпрати насам лекари. Нямам намерение да се задържам тук. Безсмислено е. Той няма да заговори. А ако заговори, няма да бъде скоро. Преди да тръгна, стоя още малко над него, гледам количката, натоварена до половината с консервени кутии, събореното столче и си мисля, че сигурно старецът навсякъде е мъкнал със себе си това столче и постоянно е присядал на него да си почине…
Към осемнайсет часа започва да се мръква. По моите сметки до края на маршрута ни остават още към два часа път и предлагам на Шчекн да си починем и да хапнем. Шчекн няма нужда от почивка, но както винаги, не пропуска случая още веднъж да си похапне.
Настаняваме се на края на голям пресъхнал фонтан под сянката на някакво митологично каменно чудовище с крила и отварям пакетите с храна. Наоколо неясно мъждеят стените на мъртвите къщи, цари мъртва тишина и е приятно човек да си мисли, че на десетки километри по изминатия маршрут вече няма мъртва пустота, а работят хора.