Неуговорени срещи [сборник]

— Яма… — казва Шчекн.

Включвам прожектора. Няма никаква яма. Докъдето стига лъчът, по равния гладък площад проблясват безбройните блещукащи пламъчета на луминесциращата плесен, а на две крачки пред нас влажно чернее голям, около двайсет на четирийсет, правоъгълник от гладък и гол асфалт. Той сякаш старателно е изрязан в този плесенясал мъждукащ килим.

— Стъпала! — казва Шчекн сякаш с отчаяние. — Надупчени! Дълбоко е! Не виждам…

Мравки полазват гърба ми: никога не съм чувал Шчекн да говори с толкова странен глас. Без да гледам, протягам ръка надолу, поставям я върху голямата високочела глава и усещам как нервно потрепва триъгълното ухо. Безстрашният Шчекн е изплашен. Безстрашният Шчекн се притиска до крака ми точно така, както неговите прадеди са се притискали до краката на своите господари, когато са усещали зад прага на пещерата нещо непознато и опасно…

— Няма дъно… — казва той с отчаяние. — Не мога да разбера. Винаги има дъно. Те всички са влезли там, а дъно няма и никой не се е върнал… Ние трябва ли да отидем там?

Клякам и го прегръщам през врата.

— Не виждам тук ями — казвам на езика на главанаците. — Виждам само правоъгълник от равен асфалт.

Шчекн диша тежко. Всичките му мускули са напрегнати и той все по-плътно се притиска до мен.

— Ти не можеш да я видиш — казва той. — Не умееш. Има четири стълби с надупчени стъпала. Изтрити са. Блестят. Спускат се все по-надълбоко и по-надълбоко. И наникъде не водят. Не искам да отивам там. Не ми заповядвай.

— Приятелю — казвам аз. — Какво става с тебе? Как мога да ти заповядвам?

— Не ме моли — каза той. — Не ме кани. Не настоявай.

— Ей сега ще си отидем оттук — казвам.

— Да. И по-бързо!

Диктувам донесението. Вандерхузе вече е превключил моя канал към щаба и когато завършвам, цялата експедиция вече е в течение на нещата. Надига се врява. Предлагат се хипотези, препоръчват се мерки. Доста е шумно. Шчекн полека-лека идва на себе си: гледа накриво с жълтите си очи и непрекъснато се облизва. Накрая се намесва самият Комов. Врявата стихва. Наредено ни е да продължим придвижването си напред и ние се подчиняваме на драго сърце.

Заобикаляме страшния правоъгълник, пресичаме площада, минаваме покрай втори бронетранспортьор, който е заприщил булеварда от срещуположната страна, и отново се оказваме между две колони от изоставени автомобили. Шчекн пак тича бодро напред, отново е енергичен, заядлив и надменен. Усмихвам се наум и си мисля, че на негово място сега несъмнено щях да се измъчвам от срам заради паническия пристъп на почти детински страх, който не съм могъл да овладея там, на площада. А ето че Шчекн никак даже не се измъчва. Да, изпитал е страх и не е успял да го прикрие, и не вижда в това нищо срамно и неудобно. Сега разсъждава на глас: