Духът на демона

Колко жалко, чичо Мейдър. Каква загуба.

В годините си на пазител, дори преди битката при Дъндалис, съм убивал много и различни същества — гоблини, паури, великани, — ала за тях не съм проронвал и една сълза. Замислих се върху това след смъртта на Куинтал.

Не бяха ли моите сълзи просто израз на това, че издигам расата си над останалите, и ако да, не е ли това най-грозната форма на гордост?

Не, казвам това уверено, защото със сигурност бих плакал, ако злата съдба накара меча ми да прониже някой от Туел’алфарите. Със сигурност намирам смъртта на един елф толкова тъжна и трагична, колкото и тази на човешко същество.

Но къде е разликата?

Разликата е в съвестта, мисля аз, тъй като ние, хората, а Туел’алфарите може би дори в по-голяма степен, притежаваме възможността, инстинкта да изберем пътя на доброто. Това не е така с гоблините, а още по-малко със злите паури. Не съм убеден за великаните — може би те са просто твърде глупави, за да разберат какви страдания причиняват техните нападения. Във всеки случай не изпитвам угризения на съвестта и не роня сълзи, когато някое от тези създания падне жертва на Буря или Ястребокрилия. Със своята злина те сами предизвикват смъртта си. Твари на дактила, зли изчадия, убиващи хора, а нерядко и свои, само заради удоволствието от това.

Говорих с Пони и тя предложи интересен вариант. Чудеше се дали гоблиново бебе, отгледано от хора или Туел’алфари, сред красотата на Андур’Блау Иннинес, би станало зло като другите от вида си. Дали злото в тези твари е вродено и вечно, или се възпитава у тях?