Лазурна
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572861
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лазурна». Краткое содержание книги:
Искам да знам всичко.
Изминали са осем години, откакто младата принцеса Битърблу и земите на Монсий са избавени от неестествения контрол на крал Лек. Сега Битърблу е кралица на Монсий, където вече цари мир.
Но във въздуха все още витае влиянието на баща й, насилник и психопат, умеещ да изменя човешкото съзнание. Съветниците на Битърблу, управлявали вместо нея през тези години, вярват, че единственото решение е да опростят всички извършени престъпления през времето на Лек. Да забравят мрака. Над миналото на Монсий сякаш е паднала мъгла. Едва когато Битърблу започва тайно да се измъква от двореца – любопитна, дегизирана и сама – и тръгва нощем по криволичещите улици на своя град, истината бавно излиза наяве. За да се отърси от тъмната магия на тридесет и пет годишното властване на един луд, кралството й трябва първо да посети миналото.
Каквото и да се крие там.
С „Лазурна” завършва трилогията на Кристин Кашор за Седемте кралства, донесла на авторката световна известност и признание. „Лазурна” е избрана за Книга на годината от „Пъблишърс уикли”, „Къркъс ривю”, Американската библиотечна асоциация и още с излизането си попада в Топ 10 на „Ню Йорк таймс”.
Битърблу прегърна Гидън.
— Спасил си и Обичливко.
Покрит със сажди и кръв, обгърнал с ръце разплаканата кралица, Гидън кимна утешително.
— Да, всички са в безопасност.
— Ще останеш ли да наглеждаш Дийт?
— Къде отиваш?
— Да намеря Тиел.
— Кралице, Тиел е опасен. Изпрати монсийската стража.
— Не се доверявам на монсийските стражи. Вярвам само на приятелите си, Гидън. Той няма да ме нарани.
— Не си сигурна.
— Сигурна съм.
— Вземи лиенидската стража — Гидън се взря сериозно в лицето й. — Обещай ми да вземеш лиенидската стража.
— Няма. Обещавам ти обаче да остана невредима.
Придърпа лицето му надолу и го целуна по челото, както бе целунала Дийт. После се втурна навън.
Не знаеше как е разбрала, но беше сигурна. Нещо в сърцето й, стаено под болката от предателството и по-силно от нея й говореше. Страхът й нашепваше къде е Тиел.
Все пак прояви предвидливост и преди да прекоси подвижния мост пред дворцовата порта, спря пред един удивен лиенидски страж, който не се извисяваше като исполин над нея, и поиска палтото му.
— Размислете, кралице — настоя той, докато й помагаше да го облече. — Задава се снежна фъртуна.
— Тогава ми дай шапката и ръкавиците си — отсече тя — и влизай вътре да се стоплиш. Оттук ли мина Тиел?
— Не, кралице — поклати глава стражът.
Значи бе излязъл през тунела. Битърблу надяна шапката и ръкавиците и хукна на изток.
Стълбите за пешеходци на Крилатия мост започваха от солидната му каменна основа. Нямаха парапет, а под тъмните сенки на гъстите облаци вятърът не успяваше да реши от коя посока да задуха.
Големи стъпки се бяха отпечатали върху пресния сняг по стъпалата.
Битърблу бръкна под палтото, извади сабята от ножницата, стисна я и се почувства по-силна. Вдигна крак и стъпи в първата диря от Тиел. После във втората и третата.
На върха на стълбите мостът сияеше в бяло и синкаво, а вятърът виеше.
— Не се страхувам от височини! — извика тя на вятъра.
Лъжата, изкрещяна с пълно гърло, раздвижи спотаената й някъде надълбоко смелост и тя извика отново. Вятърът изпищя, за да заглуши гласа й.
През снежната пелена различи човек на моста, далеч пред нея. Мостът представляваше тясно, хлъзгаво възвишение от мрамор, което трябваше да изкатери, за да стигне до Тиел.
Застанал на ръба на моста, Тиел сграбчи парапета с две ръце и Битърблу се втурна напред, стиснала сабята. Крещеше думи, ала Тиел нямаше как да ги чуе. Под трополящите й крака внезапно се появиха дъски — стъпките й тътнеха по-глухо върху лепкавия сняг по тях. Тиел облегна коляно върху парапета и тя се спусна още по-бързо към него, доближи го, стисна ръката му и го дръпна назад. Той извика от изненада, изгуби равновесие и олюлявайки се, отстъпи от перилата. Застанала пред него, опря върха на сабята си в гърлото му, независимо колко безсмислено бе да заплашваш да нараниш човек, решил да се самоубие.
— Не! Недей, Тиел!
— Защо си тук? — По лицето му се стичаха сълзи. Не носеше палто и се тресеше от студ. Влажният сняг сплъстяваше косата му и чертите му изпъкваха по-остро като на жив скелет. — Защо не успявам да ти спестя нищо? Не биваше да ме виждаш!
— Спри, Тиел! Какво правиш? Тиел! Прощавам ти!
Той отстъпи назад, а тя го последва със сабята, докато гърба му опря в отсрещния парапет.
— Не можеш да ми простиш. Престъпленията ми са непростими. Прочете думите му, нали? Знаеш какво ни караше да правим.
— Принуждавал ви е да ги лекувате, за да продължава да ги измъчва — отвърна тя. — Карал ви е да гледате как ги реже и изнасилва. Не си виновен, Тиел!
— Не — очите му се разшириха. — Не, той ни гледаше. Ние ги порязвахме и ги изнасилвахме. Деца! — изкрещя той. — Момиченца! Виждам лицата им!
Битърблу окаменя.
— Какво? — възкликна, разбрала най-сетне истината. — Тиел! Лек ви е принуждавал да измъчвате жертвите му?
— Аз му бях любимец — обезумял, Тиел разкриви лице. — Той ми внушаваше да изпитвам удоволствие. Още го усещам, когато виждам лицата им!
— Тиел, той те е принуждавал! Бил си оръдие в ръцете му!
— Бях страхливец — извика отчаяно той. — Страхливец!
— Не си виновен, Тиел! Той е откраднал истинската ти същност!
— Аз убих Ранмуд. Аз го блъснах от този мост, за да не те нарани. Убих мнозина. Опитвах се да залича спомена, да го прогоня, но той расте и се изплъзва от ръцете ми. Не исках да изрека толкова лъжи! Исках всичко да приключи. Но няма край!
— Тиел, няма непростими неща — каза тя.
— Има — той поклати глава. — Опитах, кралице. Опитах, но раната не заздравява.
— Тиел — разплака се и тя. — Моля те, позволи ми да ти помогна. Нека слезем от моста.