Луната, която убива [bg]

- В Каменната градина - отвърна Рабанех. - Там медитира, когато е свободен.

Стигнаха вътрешния двор на сградата, за да се озоват изведнъж от сумрачния хлад на коридорите в осветено пясъчно пространство. Два щръкнали като пръсти гигантски скални къса господстваха в тази гледка. Единият бе издялан от лунен камък, а другият - от слюда. Всеки бе заел собствен ъгъл от двора. Няколко по-малки канари бяха пръснати безразборно в останалото пространство. Някои бяха достатъчно малки, за да се използват за сядане. Върху най-средната от тях се бе разположил с прибрани колене Ниджири.

Рабанех спря и проговори, склонил глава към Сунанди:

- Оставям те в негови ръце. - Тя кимна и червенокосият мъж потъна в сянката на коридора.

Настъпи неземна успокояваща тишина. Обзе я блажено спокойствие, което бе странно предвид хаоса и отчаянието отвъд стените на Хетава. Сигурно и това бе дело на Хананджа.

- Изненадана съм да те срещна тук, малък убиецо - проговори най-накрая Сунанди. - Не си ли излизал навън? Покой е последното нещо, с което могат да се опишат улиците на Гуджааре тази вечер.

Трудно бе да се каже със сигурност, заради ъгъла, под който го гледаше, както и заради оскъдната лунна светлина, но Ниджири май се усмихна.

- Скоро ще излезем и тримата - отвърна той. - Разрухата в града е ужасяваща, така е, но нищо не може да се направи. Някои неща ни задържат в Хетава през последните дни.

- Като например?

- Издирваме съзаклятниците на Принца. Моите братя са се справили със Супериора още преди няколко четиридневия, но има и други, които са му съдействали. - Той въздъхна. - Ти бе права, Говорителко. Хетава наистина се оказа затънал в поквара. Но ние здравата сме се заели да я пречистим.

Като си даде сметка какво означава това, Сунанди се прокашля неловко.

- Протекторатът може да поиска неколцина от престъпниците, за да ги изправи пред съд. Това не е по гуджаарейски, знам... но някои неща ще трябва да се променят.

- Разбирам. Ще поговоря с моите братя. Ще ви оставим неколцина живи.

Тя се подвоуми.

- Протекторите несъмнено ще опиват да променят и вас самите. Не разбираш ли това?

Усмивката му се върна.

- Да, знам.

Тонът му не изразяваше кой знае каква загриженост. Силно озадачена, Сунанди поклати глава и приседна на съседния камък. Ниджири наруши позата за медитация и се обърна с лице към нея.

В първия момент Сунанди не можа да го познае. Не че се бе променил физически, едва месец имаше, откак се бяха разделили. Но сега в чертите му изпъкваше непозната по-рано мъжественост. Житейският опит може би казваше своята дума или - по-вероятно - младостта си отиваше. Нямаше и помен от тревожното безпокойство, което владееше цялото му същество, нямаше го и гнева, постоянно бушуващ под спокойната външност. Вече бе Бирник. У него бе останал единствено покой. Но тя съзря и печал.

- Разкажи ми за него.

Той я гледа продължително и накрая започна.

Когато завърши историята за смъртта на Ехиру, Сунанди вече хлипаше. Разказвал бе спокойно, без добавки и разкрасяване, но от тях нямаше и нужда. И най-обикновените думи стигаха, за да изразят агонията от окончателното потъване на Ехиру в бездната на лудостта, както и колосалната загуба, която измъчваше момчето. Но за нейна изненада Ниджири привърши своя разказ с усмивка.