Луната, която убива [bg]

Уна-уне също стана. Чевръст като пясъчна усойница, той се хвърли напред с усмивка на мъртвешкото лице. Ниджири едва успя да избегне юмрука му и въздушната струя погъделичка кожата на главата му. Той изръмжа и се приготви за ритник, но преди да го нанесе, Уна-уне се наведе и заби рамо в стомаха на момчето.

И двамата имаха късмет. Някога Уна-уне бе як мъж - по-нисък от Ехиру, но по-набит. Сега беше кожа, кости и изтънели жили. С тежестта на тялото си притисна Ниджири към металния парапет достатъчно силно, за да изкара въздуха му в неволен вик, но не достатъчно, за да литнат и двамата към неизбежна смърт. Ниджири дращеше отчаяно по раменете на Уна-уне, почти изпаднал в паника, когато вятър лъхна гърба му и го предупреди за опасността. Отчаян, той сключи ръце и удари с все сила Уна-уне по врата.

Такъв удар би следвало да повали Жътваря на колене, но коженият нашийник намали ефекта. В същия миг Уна-уне извъртя тяло и се дръпна назад. Започна да се олюлява, ръцете му увиснаха като въжета край тялото, а на лицето му се изписа нагла усмивка.

„Играе си с мен“ - проумя Ниджири и потръпна.

Отблъсна се от парапета, за да застане в отбранителна позиция, пренебрегнал пулсиращата болка във врата и ребрата. Вече нямаше и помен от предишния му гняв, той не беше представлявал нищо повече от прикритие за страха. Споменът за студения допир на Жътваря до плътта и душата му изникна неканен и той потрепери въпреки засилващия се дневен зной.

Но ето че нещо у Жътваря се промени.

- Страх те е - прошепна той. Едва забележимо свъси вежди и вдигна глава, сякаш се опитваше да подреди някак обърканите си мисли. - Помощниците... не бива да се страхуват.

Ниджири разбра какъв път хваща сега мисълта на безумеца. Не нощта, в онзи проход. А пранажа.

Надмогнал лудото бумтене на сърцето си, Ниджири вирна брадичка.

- Ти уби момчето, което ти служеше.

- Можеше да си ти. - Нова безумна усмивка. Ниджири помисли, че това трябва да е комплимент. - Красиво момче. Заради теб бих се борил по-упорито с лудостта. Обичаш Ехиру, нали? А той обичаше мен...

Замълча. За миг на лицето му се изписа объркване, но веднага след това той вдигна поглед. Ниджири остана смаян от тези внезапно съвършено избистрени очи.

- Любимецът на Хананджа - промълви Уна-уне. Обърна лице настрани, сякаш засрамен, а Ниджири го гледаше и не знаеше какво да мисли. - Всичко му идеше отръки. Умел във Вземането и в отдаването на покоя на Хананджа,. и с толкова много почитатели. Обичах го като син... и го мразех едновременно с това. Разбираш ли? Тогава усетих. Няма покой в душата ми. Нищо - единствено самота и гняв. Време е да вървя.

С крайчеца на окото си Ниджири забеляза някакво раздвижване. Хвърли бърз поглед нататък и видя Ехиру, скован като някой старец. Принцът го водеше към парапета. Какво правеха те? И защо Ехиру пристъпваше като сомнамбул в кошмарен сън?

Представи си как Принцът хвърля Ехиру през парапета.