Венецианското предателство [bg]

Козите ги нямаше, както и Малоун, Вит и Виктор. Единият бодигард беше мъртъв, но другият се оказа жив, облегнат на близкото дърво. От рамото му течеше кръв.

— Можеш ли да се движиш? — подвикна тя.

Човекът кимна, но беше ясно, че изпитва силни болки. Членовете на Свещения отряд бяха сурови и дисциплинирани мъже и по нищо не отстъпваха на храбрите бойци от времето на Александър. Бодигардът мъчително се изправи, притиснал лявото си рамо с дланта на дясната ръка.

— Вземи ножа — подвикна Зовастина. — Ето го там, на земята.

От устата на мъжа не излетя дори стон. Тя направи опит да си спомни името му, но не успя. Виктор подбираше хората си лично, а тя нарочно се държеше настрана. Те бяха инструменти, които тя използваше. Нищо повече. Мъжът успя да стигне до ножа и да го вдигне от земята.

Пристъпи към нея, протегна ръка към въжетата, но изгуби равновесие и рухна на земята.

— Можеш! — насърчи го Зовастина. — Прогони болката и изпълни дълга си!

Мъжът се напрегна до крайност. По челото му изби пот, а от раната му отново бликна кръв. Беше невероятно, че все още не е изпаднал в шок. Явно имаше силна воля, а и беше в отлична физическа форма. Вдигна ножа, пое си дъх и преряза въжето, стегнало дясната й китка. Тя пое ножа от треперещата му ръка, задържа я за миг, колкото да я успокои, след което преряза другото въже.

— Браво на теб!

На устните му се появи усмивка. Остана на колене, дишайки тежко.

— Легни и почивай.

Тялото му тежко се отпусна на земята, а тя бързо огледа полянката. До трупа на другия бодигард лежеше пистолет. Вдигна го и се върна при ранения. Той я беше видял в безпомощно състояние, а тя, за пръв път от много години насам, се беше почувствала уязвима. Мъжът лежеше по гръб и дишаше тежко. Тя се изправи над него и той вдигна глава. По очите му личеше, че знае какво го чака.

Зовастина се усмихна на куража му, прицели се и натисна спусъка.