Бъдеще [bg]

- Герхард - вика го от възглавниците грохналата страшна старица; кожата й е пергаментова, тънка и жълта, лицето й е на петна; най-отвратителното е, че оплешивява. -Герхард, дете. Моето дете. Не си се променил.

- Ти също, мамо - казва изведнъж Седми.

Тя се усмихва уморено - явно е какви усилия й коства разтягането на устните.

- Аз умирам - казва тя. - Останали са ми две-три седмици. Чаках, колкото можах.

Седми мълчи, устните му са увиснали навъсено, той издува гърди, за да изстреля залпа за

Безсмъртните, за фамилията, за престъпниците, но никак не може да се реши.

- Добре че успях да те видя. Сега не е толкова страшно.

- А... А какво става с татко? - пита Седми с чужд писклив глас.

- Не знам. - Майка му завърта с усилие тежката си жълта глава. - Разделихме се отдавна. Той си има свой живот.

- Мамо, чуй ме - най-накрая се решава той. - Аз ще стана Безсмъртен.

- Добре - кима старицата. - Прави каквото е най-добре за теб. Прави каквото знаеш. Само... Искам да те помоля за прошка. Ще ми бъде много тежко там, на онзи свят, ако не ми простиш...

Седми се сепва, бори се с адамовата си ябълка. Десетката мълчи, дори Сто петдесет и пети не се намесва. Двеста и двайсети е замрял в Стойката на ловец. Мен ме тресе.

- Прощавам ти, мамо - казва Седми. - Прощавам ти.

- Идиот! - прошепвам аз.

Старицата се усмихва с благодарност, обляга се назад във възглавниците и в този момент връзката прекъсва. Няколко дълги минути при нас не влиза никой. После вратата се вдига нагоре и в отвора се появява докторът.

- Да отидем да направим няколко анализа, приятелче - привиква той Седми. - Ти, изглежда, нещо се поразвълнува.

И ние, и Седми - всички знаят какво означава това, но у него не са останали сили да се съпротивява. Цялата непокорност, която се е натрупала у него за десет години, е изразходвана при този разговор.

- До после, момчета - мърмори той.

- Хайде - отговаря му Деветстотин и шести.

Не го видяхме никога вече, а неговото място остана свободно до последната година, тази на дипломирането.

Става ми страшно - а аз ще съумея ли?

Когато тя ми се обади, ще мога ли да се изплюя в екрана? Ще съумея ли да не забележа сълзите й, да не чуя гласа й, ще успея ли да не я позная?

Но тя не се обажда.

Тя или е умряла, когато съм бил съвсем малък, или не е пожелала да разговаря с мен. Може би просто е забравила за мен. Осъдила ме е на дванайсет години строг режим и ме е зарязала да гния, и е преживяла чуден живот, а после е сключила ръце на корема си и се е споминала спокойно, така и без да си спомни, че някога там е раждала някого.

Нека да се случи чудо! Нека да се окаже, че тя има крепко здраве, нечовешки имунитет, нека полежи още година в някое болнично легло, отказвайки да умре - и нека да ми се обади през последната година! Ще й напомня за нейното разпятие, за обещанията й, за проклетите й приказки, за утешенията й; ще я прокълна и тогава най-накрая тя ще ме пусне!