Бъдеще [bg]

- Минаваш! - Зевс потупа Сто петдесет и пети по рошавото теме. - Герой.

Край. От тук нататък за него - всеобща почит; да мине изпитанието на седем години!

- Фасулска работа! - заяви на всички Сто петдесет и пети.

Обаждането може да се направи само от този родител, който е поел отговорността за раждането на детето. Този, на когото след отнемането му остава да живее най-мнош десет години. Трябва да са благодарни, обясняват ни ръководителите, и това се прави само защото Европа е цитадела на хуманизма. В Китай например не се церемонят с престъпниците.

Разрешава се само едно обаждане - и всеки родител е свободен сам да избере деня. Мнозина, разбира се, отлагат момента - искат да успеят да видят как ще изглежда синът им, когато порасне. Но това е напразно.

На Петстотин осемдесет и четвърти му се обаждат, когато сме на по девет. На екрана е мъж с хлътнали очи, черни торби под тях, оредели коси; но главното са ушите - едни такива глупави, щръкнали.

- Синко - казва той и облизва устните си. - Ти си толкова... По дяволите... Толкова здрав! Просто истински мъж! Израснал си!

Петстотин осемдесет и четвърти - хилав, нелеп дори без своите още непоявили се пъпки, бъдещ онанист и вечна мишена на подигравки, подсмърква, вторачвайки се в пода.

- Мъжага! - едвам сдържа смеха си Сто петдесет и пети. - Мъжище!

Петстотин осемдесет и четвърти се опитва да скрие между тесните си рамене своята ушата глава - но шията му е твърде дълга, няма къде да я събере.

- Ти там не си сам? Нас ни слушат, нали? - Мъжът върти локаторите си, сякаш наистина мисли, че ей сега ще му покажат останалите. - Не обръщай внимание. Времето е малко. Ти, общо взето, запомни, синко - аз бях добър човек. Обичах те. Просто се надявахме на късмет и... За мен винаги ще бъдеш този мъник, който...

- Мънииик... - Сто петдесет и пети всеки момент ще прихне.

- Да... Да... Ти не си ми баща! - крещи тънко Петстотин осемдесет и четвърти. - Ти си престъпник! Заради теб! Заради такива като теб! Ясно ли е?! Махай се! Не искам да говоря с теб! И ще имам друга фамилия! Не твоята! И ще бъда Безсмъртен! Махай се! Махай се!

Баща му отваря уста като риба на сухо, а Петстотин осемдесет и четвърти издържа изпитанието.

Аз се боя от обаждането и мечтая за него; виждам го насън толкова реалистично - щом се събудя, още дълго време не мога да повярвам, че срещата ми е отсрочена - какво облекчение! Не знам какво да кажа на майка си. Имам всичките думи, дали са ни ги, но как да й ги кажа? Репетирам в сънищата: „Изобщо не ми липсваш! Много добре съм си тук! По-добре, отколкото беше вкъщи! Самият аз ще стана Безсмъртен и ще идвам при такива като теб!“ -казвам й. А тя отговаря: „Ще си ходим ли вкъщи?“. И ме взима от интерната.

Това се повтаря, когато съм на седем и когато съм на осем, и когато съм на девет.

После се обаждат на Триста и десети. Баща му. Строг, плешив, червендалест, огромен. Говори с едната половина на лицето си; втората е мъртва.