Колимски разкази [bg]

Тя не намира в себе си сили да стреля. И животът сред позор, в най-остра душевна криза е страшен. Маша Добролюбова стреля в устата си.

Била е на 29 години.

За първи път чух това ярко руско име в Бутирския затвор.

За нея ми разправяше Александър Георгиевич Андреев, генералният секретар на дружеството на политическите каторжници.

— В терора има едно правило. Ако поради някакви причини покушението е неуспешно — бомбохвъргачът се е объркал, отказал е детонаторът или още нещо, — втори път този човек не го пращат на акция. Ако терористите са същите, които са били първия път — чакай провал.

— Ами Каляев?

— Каляев е изключение.

Опитът, статистиката, нелегалната практика сочат, че човек е в състояние само веднъж да се концентрира вътрешно за такава саможертвена, голяма постъпка. Съдбата на Маря Михайловна Добролюбова беше най-известният пример от нашата нелегална христоматия.

— Ето такива взимахме за изпълнители — и мургавият, с посребрена глава Андреев с рязко движение посочи към Степанов, който седеше на нара, прегърнал коленете си с ръце. Степанов — младият монтьор по далекопроводите на МОГЕС29, мълчалив, незабележим, с неочакван пламък в тъмносините си очи. Мълчешката си получаваше паницата, мълчешката ядеше, мълчешката вземаше допълнителното, с часове седеше на ръба на нара, прегърнал коленете си с ръце, замислен за нещо свое. Никой от килията не знаеше за какво му е потърсена съдебна отговорност. Не знаеше дори общителният Александър Филипович Риднич, историкът.

В килията имаше осемдесет души, а местата бяха двадесет и пет. Железните нарове, завинтени за стените, бяха покрити с дървени щитове, боядисани, както и стените, в сиво. До кофата за изпражненията, при вратата, имаше купчина резервни плоскости — през нощта почти целият проход се застилаше с тях, оставаха само два отвора, за да могат арестантите да се мушнат и под наровете — там също бяха сложени щитове и на тях спяха хора. Пространството под наровете се наричаше „метро“.

Срещу вратата с шпионка и с „хранилка“ имаше прозорец с решетка, с железен „намордник“. Когато приемаше денонощната смяна, дежурният комендант проверяваше целостта на решетката по акустичен начин — прокарваше по нея отгоре надолу ключовете си — тези, с които се заключваха килиите. Този особен звън и грохотът на ключалката на вратата, която нощем се заключваше два пъти, а през деня — веднъж, потракването с ключовете по медната тока на колана — значи ето за какво бяха тези токи, предупредителен сигнал на надзирателя-конвоен, отправян към другарите му по време на пътешествията по безкрайните коридори на Бутирския затвор — ето трите елемента от симфонията на „конкретната“ затворническа музика, която човек запомняше за цял живот.

През деня обитателите на „метрото“ седят на ръба на наровете, на чуждите места, и чакат да дойде техният ред да легнат. През деня на щитовете лежат петдесетина души. Това са онези, които са дочакали реда си да спят и да живеят на истинско място. Който е дошъл в килията по-отдавна — заема най-хубавото място. За най-хубави се смятаха местата до прозореца, най-отдалечените от вратата. Понякога следствието напредва бързо и арестантът не успява да стигне до прозореца, до струята чист въздух. През зимата тази видима ивичка чист въздух плахо пропълзява по стъклата някъде надолу; през лятото тя също може да се види — на границата със задушния, потен зной на претъпканата килия. До тези блажени места се стига за половин година: от „метрото“ до смърдящата кофа. От кофата — „при звездите“!