Колимски разкази [bg]

— Да, той е тук.

— Или в Лубянка. Или в Лефортово. Но не и в Англия. Кажете ми честно, Валерий Андреевич — чували ли сте някакви неодобрителни разсъждения, дори в най-общ вид? — Крист засука въображаеми мустаци.

— Никога.

— Или „в мое присъствие — никога“. Трябва да познавате тези следствени тънкости.

— Не, никога. Путна беше съвсем предан другар. Военен. Възгруб.

— Сега още един въпрос. Психологически най-важният. Само че честно.

— Навсякъде отговарям еднакво.

— Е, не се сърдете, маркиз Поза.

— Май ми се подигравате…

— Не, не ви се подигравам. Кажете ми откровено — какво беше отношението на Путна към Ворошилов?

— Той го мразеше — на един дъх изрече Миролюбов.

— Ето че намерихме отговора, Валерий Андреевич. Тук няма хипноза, не се е намесил господин Орналдо, нямало е инжекции, медикаменти. Дори не са го заплашвали, не са го пускали на „конвейер“. Това е хладнокръвна сметка на един обречен. Последната битка на Путна. В тази игра вие сте пешка, Валерий Андреевич. Спомняте ли си как е в „Полтава“… „Загиваш — с тебе и честта, повел врага си към смъртта“28

— „Повел приятел към смъртта“ — поправи го Миролюбов.

— Не „приятел“ — така сте го разбирали вие и такива като вас, Валерий Андреевич, мили мой „гаудеамус“. Тук сметката е направена повече за враговете, отколкото за приятелите. Повече врагове да завлечеш със себе си. Приятелите и без друго ще ги спипат.