Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)
- Автор: Сенкевич Генрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)». Краткое содержание книги:
За Стас отминаха дните на грижи, тревоги и мъки. Предстоеше им още месец път до Момбаса и трябваше да минат през приказния, но нездравословен лес Тавета, ала колко по-лесно беше сега да се пътува с многобройния, богато запасен
——
1 „Ол райт!“ (англ.) — много добре. — Б. рр.
с всичко керван и по познатите вече маршрути, отколкото да блуждаят, както преди, през непознати джунгли, само с Кали и Меа. Всъщност сега за пътуването отговаряше капитан Глен. Стас си почиваше и ходеше на лов. Като намери сред инструментите на кервана някакво длето и чук,издълба през свободното си време в прохладните часове върху грамадна найсова скала надпис: „Още Полша…“1, тъй като желаеше да остане някаква следа от пребиваването им по тези места. Англичаните се чудеха, когато им преведе надписа, че на момчето не му е дошло на ум да увековечи върху африканската скала своето име. Но то предпочиташе да издълбае това, що бе издълбало.
Не престана обаче да се грижи за Нели и събуждаше у нея такова безгранично доверие, че когато веднъж доктор Кларк попита, няма ли да се плаши от бурите в Червено море, момичето вдигна към него своите чудни, спокойни очи и отвърна само: „Стас ще се спрази“. Капитан Глен твърдеше, че по-вярно свидетелство за това, какво представлява Стас за малката, и по-голяма похвала за него никой не би могъл да изрече.
Въпреки че първата телеграма, изпратена на господин Тарковски в Порт Саид, беше съчинена много внимателно. тя направи такова потресаващо впечатление, че радостта едва не уби бащата на Нели. Но и господин Тарковски, макар да беше изключително кален човек, в първия миг след получаването на телеграмата, коленичи за молитва и се замоли на бога вестта да не се окаже измама, болезнена илюзия, родена от жалостта, тъгата и болката. Та нали толкова се бяха блъскали и двамата да разберат поне живи ли са децата. Господин Раулисън изпращаше в Судан цели кервани, господин Тарковски, преоблечен като арабин, с най-голям риск за живота си стигна чак до Хартум — и всичко отиде напразно. Хората, които можеха да съобщят някаква новина, бяха умрели от шарка, от глад, или бяха загинали по време на непрекъснатите кланета — и децата потънаха като камък във воДа! Накрая двамата бащи загубиха всякаква надежда и живееха само със спомените, дълбоко убедени, че вече нищо не ги очаква в живота и че едва смъртта ще ги свърже с най-скъпите им същества, които представляваха за тях всичко на земята.
А в това време върху тях неочаквано падна почти непосилна радост. Но тя се придружаваше от несигурност и
——
1 „Още. Полша не е загинала“ — начални думи на полския национален химн — б.пр.
изумление. По никакъв начин двамата родители не можеха да разберат защо вестта за децата пристигна от тази страна на Африка, от Момбаса. Господин Тарковски предполагаше, че може би ги е откупил или откраднал някакъв арабски керван, който от източното крайбрежие се е впуснал за слонова кост дълбоко в страната и е стигнал до Нил. Думите на телеграмата: „Благодарение на момчето“, двамата си обясняваха с това, че Стас писмено е уведомил капитана и доктора къде се намират с Нели. Все пак много неща не можеха да разберат. Но затова пък господин Тарковски разбра напълно ясно, че съобщението е не само добро, а много добро, защото иначе капитанът и докторът не биха се осмелили да събуждат в тях надежда и преди всичко да ги викат в Момбаса.
Приготовленията за път не продължиха много и на следващия ден от получаването на телеграмата двамата инженери, заедно с учителката на Нели, се намериха на борда на големия параход „Пенинсулър енд Ориент’ къмпани“, който заминаваше за Индия и по пътя се отбиваше в Аден, Момбаса и Занзибар. В Аден ги очакваше следващата телеграма, която гласеше: „Децата са с нас — здрави — момчето герой“. След прочитането й господин Раулисън едва не се побърка от радост и стискайки дланите, на господин Тарковски, повтаряше: „Виждаш ли, той я е спасил! На него дължи живота си!“, а господин Тарковски, като не искаше да показва излишна слабост, само каза със стиснати зъби: „Да! Мъжки се е справило момчето ми!“ — но когато остана сам в каютата, плака от щастие.
Най-после настъпи моментът, в който децата се хвърлиха в прегръдките на бащите си. Господин Раулисън вдигна на ръце своето възвърнато съкровище, а господин Тарковски дълго притиска своя герой на гърдите си. Тяхното нещастие отмина, както преминават вихрите и бурите в пустинята. Животът отново беше изпълнен с добро настроение и щастие, а тъгата и предишната раздяла увеличаваха още повече радостта им. Децата се учудиха само, че главите на татковците бяха напълно побелели през време на раздялата.