Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)
- Автор: Сенкевич Генрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)». Краткое содержание книги:
Възбуденият и прекъсван разговор продължи още малко, след това и двамата започнаха отново да оглеждат хвърчилото и да обсъждат всяка написана върху него дума. Всичко обаче изглеждаше толкова невероятно, че ако не се бе случило в тези краища, където въобще нямаше европейци, на повече от шестстотин километра от най-близкото крайбрежие, докторът и капитанът щяха да предположат, че това е неуместна шега на европейски деца, които са прочели във вестниците за отвличането, или пък някои възпитаници на мисионери. Но беше трудно да не вярват на очите си: нали хвърчилото им бе в ръцете и поизтритите надписи се чернееха пред тях.
И все пак много неща не можеха да разберат. Откъде децата са взели хартия за хвърчилата? Ако я бяха получили от някакъв керван, в такъв случай биха се присъединили към него и нямаше да искат помощ. По какви причини момчето не се е опитало да избяга с малкото си другарче з Абисиния? Защо дервишите са ги изпратили на изток от Нил в непознати земи? По какъв начин са успели да се измъкнат от ръцете на стражата? Къде са се укривали? По какво чудо не са измрели от глад през дългите месеци на пътуването, не са станали жертва на дивите зверове и защо не са ги убили диваците? На всички тези въпроси нямаше отговор.
— Нищо не разбирам, нищо не разбирам — повтаряше доктор Клари, — това сигурно е някакво божие чудо!
— Несъмнено — отвърна капитанът. След това добави:
— Брей, това е момче! Всичко е негово дело.
— И не е изоставил малката. Бог да благослови главата и очите му.
— Стенли, дори Стенли не би преживял и три дни в тези условия.
— И все пак те са живи.
— Но молят за помощ. Престоят свърши! Тръгваме веднага.
Така и стана. По пътя двамата приятели отново разглеждаха хвърчилото с надежда да намерят по него някакви указания за посоката, в която трябваше да бързат на помощ. Но такива указания липсваха. Капитанът водеше кервана на зигзаг с надежда да попадне на някаква следа, на угаснало огнище или на дърво с издълбани в кората знаци. По този начин се придвижваха няколко дни наред. След това, за нещастие, навлязоха в равнина без всякакви дървета, покрита с високи калунови храсталаци и островчета изсъхнала трева. Безпокойство започна да овладява и двамата приятели. Колко лесно беше да се разминат в тези безкрайни пространства дори с цял керван, а какво остава с две деца, които, както си представяха, пълзят някъде си като малки буболечки сред по-високите от тях храсталаци. Измина поредният ден. Не помагаха нито тенекиените кутии с бележки в тях, оставяни по островчетата трева, нито огньовете през нощта. Понякога капитанът и докторът започваха да губят надежда, че ще успеят да намерят децата и особено, че ще ги намерят живи.
Все пак търсеха старателно и през следващите дни. Патрулите, които Глен изпращаше вдясно и вляво, най-после съобщиха, че по-нататък започва напълно безводна пустиня, та ако случайно открият в някоя земна пукнатина вода, добре ще е да спрат, за да се запасят за по-нататъшния път.
Пукнатината беше скоро цял процеп, дълбок над десетина метра и сравнително много тесен. На дъното му имаше топъл извор, който сякаш кипеше, защото водата беше наситена с въгледвуокис. Ала след изстудяването се оказа, че водата е добра и безвредна. Изворът беше толкова силен, че триста души от кервана не можеха да го изчерпят. Дори колкото повече черпеха, толкова по-силно извираше водата и по-високо изпълваше процепа.
— Може би след време — каза доктор Клари, — тук ще има някаква курортна местност, но сега тази вода е недостъпна за животните поради стръмните стени на процепа.
— Децата могат ли да попаднат на такъв извор? — попита капитанът.
— Не зная. Възможно е в техните местности да се намират повече. Ако ли не, те неминуемо ще загинат.
Настъпи нощта. Запалиха слаб огън и не правиха бома, защото нямаше от какво. След вечеря докторът и капитанът седнаха на сгъваемите столове, запалиха лулите си и започнаха разговор за това, което най-много им тежеше на сърцата.
— Никаква следа! — обади се Клари.
— Идваше ми на ум — отвърна Глен — да изпратя до брега на океана десетина наши хора с телеграма, че има вест за децата. Но съм доволен, че не сторих това, защото хората сигурно щяха да загинат по пътя, пък и да бяха стигнали дори, защо да се градят напразни надежди …
— И да се подновява болката…
Докторът сне от главата си бялата каска и изтри запотеното си чело.
— Слушай — рече той. — А ако се върнем при онова езеро, накараме хората да насекат дърва и да разпалват нощем огромен огън? Може би децата ще забележат…
— Ако са наблизо, и така ще ги намерим, но ако са далеко, вълнообразната земна повърхност ще закрие огъня. Това плато само изглежда равно, а в действителност цялото е на гърбици, вълнообразно като океан. Освен това, връщайки се, ще загубим последните възможности да открием поне следите им.