Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Айвори все още се опитваше да хване кистата отзад все така спокоен, хладнокръвен, невъзмутим. Госпожица Бъкстън и една млада сестра доверчиво стояха отстрани, без да разбират много от каквото и да било. Анестезиологът, възрастен посивял човек, замислено галеше върха на бутилката с палец. Атмосферата в малката гола операционна със стъклен таван беше равна, абсолютно отхвърляща мисълта, че ще се случи нещо. Отсъстваше каквото и да е било напрежение или драма, просто повдигнал едното си рамо, Айвори маневрираше с ръцете си, облечени в ръкавици, опитваше се да хване отзад гладката гумена топка. Но поради някаква причина Андрю бе завладян от чувство на хлад.
Почувства, че настръхва, че напрегнато наблюдава. От какво се страхуваше? Нямаше нищо, от което да се страхува, нищо. Това беше написана операция. След няколко минути щеше да завърши.
Със слаба усмивка, като че на задоволство, Айвори се отказа от опитите да намери мястото на прикачване на кистата. Младата сестра плахо го погледна, когато той поиска нож. Айвори бавно взе ножа. Навярно никога в своята кариера той не бе приличал толкова много на великия хирург от романите. Хванал ножа, преди Андрю да разбере какво се готви да прави, той щедро разряза блестящата стена на кистата.
След това всичко се случи изведнъж. Кистата избухна, изхвърляйки голямо количество венозна кръв във въздуха, изсипвайки съдържанието си в коремната кухина. Преди една секунда имаше кръгла твърда топка, а сега отпуснато парче тъкан лежеше в една бъркотия от клокочеща кръв. Като луда госпожица Бъкстън започна да търси марли в барабана.
Анестезиологът рязко се изправи. Младата сестра, като че ли щеше да припадне. Айвори тежко каза:
— Щипци, моля.
Вълна от ужас премина през Андрю. Той видя, че Айвори, като не успя да достигне стъбълцето, за да го превърже, сляпо и безсмислено бе разрязал кистата. А това беше хеморагична киста.
— Марля, моля — каза Айвори с равен глас. Той бъркаше в кашата, опитваше се да стегне стъбълцето, попиваше пълната с кръв кухина, тъпчеше тампони, без да успее да контролира кръвоизлива. Изведнъж като ослепяваща светкавица през ума на Андрю мина: Боже всемогъщи! Той не може да оперира. Той не може да оперира!
Анестезиологът, който бе сложил пръст на сънната артерия, промърмори с тих извиняващ се глас:
— Страх ме е, че… той, изглежда, свършва, Айвори.
Айвори изостави щипците и натъпка коремната кухина с кървави тампони. Той започна да зашива големия разрез. Сега нямаше подуване. Коремът на Видлер беше хлътнал, бледен, празен. Причината беше, че Видлер бе мъртъв.
— Да, вече свърши — каза най-после анестезиологът.
Айвори направи и последния си шев. Отряза го методично и се обърна към поставката за инструменти, за да остави ножиците. Парализиран, Андрю не можеше да мръдне. Госпожица Бъкстън с лице като пръст автоматично събираше грейките край одеялото. С голямо усилие на волята тя, изглежда, се овладя. Излезе навън. Без да знае какво е станало, носачът внесе носилката. Следващата минута тялото на Хари Видлер бе отнесено нагоре към стаята му.
Най-после Айвори проговори:
— Много неприятно — каза той с овладян глас, докато сваляше престилката си. — Предполагам, че беше шок. Не мислите ли така, Грей?
Грей, анестезиологът, измънка някакъв отговор. Той бе зает с прибирането на своите апарати.
Андрю все още не можеше да проговори. Сред мъглявата бъркотия на своите емоции той внезапно си спомни за госпожа Видлер, която чакаше долу. Изглежда, че Айвори прочете тази му мисъл. Той каза:
— Не се тревожи, Менсън. Аз ще се погрижа за дребната женица. Ела. Ще свърша тази работа вместо теб, още сега.
Инстинктивно, като човек, който не може да се съпротивлява, Андрю усети, че следва Айвори по стълбите надолу към чакалнята. Той беше все още поразен, гадеше му се, абсолютно не беше в състояние да съобщи на госпожа Видлер. Обаче Айвори се издигна до висотата на ситуацията, издигна се едва ли не до самите висини.
— Моя скъпа госпожо — каза той със съчувствие и разбиране, като постави ръка нежно на рамото й, — страх ме е, страх ме е, че имаме лоши новини за вас.
Тя стисна ръцете си в износени кафяви кожени ръкавици. Ужас и молба се примесиха в погледа й.
— Какво?
— Вашият беден съпруг, госпожо Видлер, въпреки всичко, което бихме могли да направим за него…