Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Същата вечер Андрю позвъни на Айвори. За него беше навик вече да се обажда на Айвори; още повече че в този случай той трябваше да иска услуга.
— Ще те помоля да направиш нещо за мен, Айвори. Тук имам една коремна операция, която трябва да се направи — честни, трудолюбиви хора, но не са богати, разбираш ли? Страх ме е, че няма да спечелиш много от нея. Но ще ме задължиш много, ако я направиш, за, да кажем, една трета от обикновения хонорар?
Айвори беше много любезен. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие, отколкото да направи на своя приятел Менсън всяка услуга, която е по силите му. Обсъдиха няколко минути случая и след това Андрю телефонира на госпожа Видлер.
— Току-що телефонирах на господин Чарлз Айвори — хирург от Уестенд, който е много добър мой приятел. Той ще дойде утре с мен да прегледа вашия съпруг в единайсет часа. Това добре ли е? И той казва — чувате ли ме? — той казва госпожо Видлер, че ако се налага да бъде правена операция, ще я направи за трийсет гвинеи. Като имате предвид, че обикновеният му хонорар би бил сто гвинеи или може би повече, мисля, че това не е много лошо.
— Да, докторе, да. — Гласът и беше загрижен, въпреки че тя полагаше усилия да се покаже зарадвана. — Много мило от ваша страна, сигурна съм. Струва ми се, кое как ще съберем толкова.
На другата сутрин Айвори прегледа пациента заедно с Андрю и на следващия ден Хари Видлер се премести в Брънсландовата клиника на Брънсландовия площад. Тази чиста старомодна къща, недалеч от Чесбъроу терас, бе една от многото клиники в квартала, където таксите бяха умерени, а уредбата оскъдна. Повечето пациенти тук бяха неоперативни случаи, а полупарализирани, хронични сърдечно болни, старици на легло, при които най-голямата трудност беше да се предотврати получаването на рани от залежаваме. Като всяка лондонска клиника, която Андрю знаеше, сградата никога не е била строена за сегашната си цел. Нямаше асансьор, а операционната някога е била оранжерия. Но мис Бъкстън, собственичката, беше пълноправна сестра и трудолюбива жена. Колкото и недостатъци да имаше Брънсландовата клиника, тя беше безупречно обеззаразена дори до последните ъгълчета на блестящия линолеум.
Операцията беше определена за петък и тъй като Айвори не можеше да дойде рано, бе насрочена за необичайно късния час, два часа.
Въпреки че пръв в Брънсландовия площад пристигна Андрю, Айвори пристигна точно. Той спря с анестезиолога и наблюдаваше, докато шофьора носеше голямата чанта с инструменти, така че нищо да не попречи на неговата последователна деликатност. И въпреки че явно нямаше добро мнение за тази клиника, държанието му беше любезно както винаги. За десет минути успя да успокои госпожа Видлер, която чакаше в предната стая, да покори госпожица Бъкстън и нейните сестри, след това застана с престилка и ръкавици в малката пародия на операционна невъзмутим и готов.
Пациентът пристигна решителен, весел, свали халата си, който една от сестрите отнесе, и се качи на тясната маса. Давайки си сметка, че ще трябва да изтърпи това мъчение, Видлер бе започнал да гледа на него смело. Преди анестезиолога да постави маската на лицето му, той се усмихна на Андрю.
— Ще бъда по-добре, след като това свърши. — В следващия момент затвори очи и едва ли не с жажда поемаше големи глътки етер. Госпожица Бъкстън махна превръзките. Дезинфекцираната област бе оголена, необичайно подута, една блестяща издутина. Айвори започна операцията.
Започна с няколко артистични дълбоки инжекции в лумбалните мускули.
— Против шок — подхвърли той тежко на Андрю, — винаги го използвам.
След това започна истинската работа.
Разрезът беше голям и веднага, почти комично, се разкри бедата. Кистата изскочи през разреза като добре надут влажен гумен плондир. Потвърждението на диагнозата добави ако не друго, то малко нещо към гордостта на Андрю.
Помисли си, че Видлер ще се почувства добре, когато бъде отърван от този неудобен придатък, и мислейки за следващия си пациент, тайно погледна часовника си.
Междувременно Айвори със своя маниер на майстор играеше с плондира, невъзмутимо се опитваше да промъкне ръцете си до мястото на прикачване и невъзмутимо не успяваше. Всеки път, когато се опитваше да я контролира, топката му се изплъзваше. Той не опита веднъж, опита двайсет пъти.
Раздразнен, Андрю погледна към Айвори, като си мислеше: „Какво прави този човек?“ В коремната кухина нямаше много място, в което да се работи, но мястото беше достатъчно. Бе виждал Луелин, Дени, десетки други в своята стара болница да действат опитно при много по-малка свобода. Да се промъква през объркани места беше работата на хирурга. Внезапно Андрю си даде сметка, че това е първата коремна операция, която Айвори прави за него. Без да се усеща, пусна часовника обратно в джоба си и доста нервно се приближи до масата.