Кланът на пещерната мечка

Никога досега не бе убивала животни за храна и заекът бе бърз, но не чак толкова бърз. Стори и се, че се сеща да е минала покрай една дига за бобри. Уцели водното животно, тъкмо преди да се гмурне във водата. На връщане забеляза мъничък, сив, варовиков камък близо до потока. Това е кремък! Знам, че това е кремък. Вдигна отломъка и понесе и него на връщане. Внесе заека и бобъра в пещерата и се върна да насъбере дърва и да си намери камък за чукане.

„Трябва ми пръчка да запаля огън, сети се тя. Трябва да е подходяща и суха, дървото е малко влажно.“ Зърна старата си пръчка за копаене. „Трябва да стане“, рече си тя наум. Много трудно бе да запалиш огън сама, беше свикнала да се редува с друга жена, за да не прекъсва едновременния натиск надолу и въртеливото движение. След напрегнати усилия и съсредоточаване едно димящо късче от подложката за палене на огън се отърколи върху застланите сухи подпалки. Задуха го внимателно и бе възнаградена от мънички, игриви пламъчета. Прибави сухите подпалки една по една, а после и по-едрите парчета от старата лавица. Когато огънят се разгоря, постави и по-едрите цепеници дърво, които бе насъбрала и весел огън затопли малката пещера.

Ще трябва да си направя готварска паница, мислеше си тя, докато нанизваше на шиш одрания заек и поставяше отгоре му опашката на бобъра, за да пусне от тлъстата си мазнина върху постното месо. Ще ми трябват нова пръчка за копане и кошница за бране. Креб ми изгори кошницата за бране. Изгори всичко, дори и целебната ми торба. Защо ли му трябваше да изгаря целебната ми торба? Очите и се изпълниха със сълзи и скоро се затъркаляха по бузите и. Иза каза, че съм умряла. Молих я да ме погледне, но тя само повтаряше, че съм мъртва. Защо ли не можеше да ме види? Стоях точно пред нея, право пред очите и. Момичето си поплака малко, после седна изправена и обърса сълзите си. „Ще ми трябва ръчна брадвичка, щом искам да си направя нова пръчка за копане“, рече си тя наум, изпълнена с решителност.

Докато заекът се печеше, тя си издяла ръчна брадвичка, което се бе научила, като гледаше Друуг и с нея отсече един зелен клон, за да си направи пръчка за копане. После насъбра още дърва и ги натрупа в пещерата. Едва дочака месото да се опече — от мириса и потекоха лигите, а празният и стомах закурка. Когато отхапа първия залък, бе сигурна, че досега не бе вкусвала толкова вкусно нещо.

Докато свърши с яденето се стъмни и Айла се радваше на огъня. Нахвърля още дърва, за да е сигурна, че няма да загасне, преди да се стъмни и си легна, увита в старата кожа, но сън не я ловеше. Взираше се в пламъците, докато злочестото шествие на печалните, събития от деня се точеше през ума и и не усети кога се обля в сълзи. Страх я бе, а отгоре на всичко бе самотна. Откак Иза я намери, не бе прекарала нито нощ сама. Най-сетне очите и се затвориха от изтощение, но сънят и бе прекъсван от кошмари. Викаше насън Иза, както и една друга жена на един почти забравен език. Но нямаше кой да утеши безнадеждното, болезнено самотно момиче.