Под купола 1 част

Мотън Роуд се простираше пред нея пустеещ и сив. На около километър и половина вляво се издигаха кокетните нови къщички на Източен Честър, където баровците и баровките на Честърс Мил се връщаха след залеза на кариерите си в офисите и банките в Луистън-Обърн. Вдясно се намираше търговската част на града. Там беше и здравният център.

— Готов ли си, Литъл Уолтър?

Бебето нито отрече, нито потвърди. Сумтеше си тихичко, сгушено в рамото ѝ, и лигавеше тениската ѝ. Сами си пое дълбоко дъх, помъчи се да игнорира пулсиращата болка, идваща от „Там Долу“, нагласи кенгуруто и се запъти надясно.

Когато сирената на градския съвет започна да сигнализира за пожара, в първия момент Сами си помисли, че има халюцинации, което никак не беше добре. После обаче зърна дима и с облекчение установи, че е далеч на запад. Не представляваше заплаха за нея и Литъл Уолтър, нито я засягаше по някакъв начин… Освен ако по пътя не минеше някой, който иска да огледа отблизо пораженията от огъня. И ако този някой бе достатъчно добронамерен, можеше дори да я откара до здравния център.

Тя започна да си тананика парчето на Джеймс Макмърти, което бе доста популярно последното лято, ала щом стигна до: „В осем без четвърт всичко замира и няма отде да си купиш ти бира“, внезапно замлъкна. Гърлото ѝ бе пресъхнало и нямаше глас. Тя примигна и установи, че има опасност да падне в канавката, и то в отсрещната страна на шосето. Значи се бе лутала по пътя… Идеална възможност някой шофьор да я блъсне, вместо да я вземе на стоп!

Тя погледна през рамо, надявайки се да зърне поне една кола, но шосето пустееше и ако беше малко по-горещо, над асфалта със сигурност щеше да трепти мараня.

Сами се върна откъм тази страна на шосето, покрай която бе започнала прехода си. Усещаше, че залита, а краката ѝ сякаш бяха от желе. „Като пиян моряк съм — мина ѝ през ума. — Пиян моряк раа-ноо сутринта.“ Само дето вече не беше сутрин, а следобед, бе проспала почти целия ден и когато погледна надолу, видя, че дъното на клина ѝ е оцветено в мораво, също като бикините, които бе изхвърлила в кошчето. „Няма да може да се изпере, а и имам само два други клина, които ми стават…“ Тогава се сети, че единият от двата имаше голяма дупка на седалището, и се разплака. Сълзите донесоха приятна хладина на пламналите ѝ страни.

— Всичко е наред, Литъл Уолтър — каза. — Доктор Хаскел ще се погрижи и за двама ни. Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Наред като сладолед. Като…

Ненадейно пред очите ѝ разцъфна черна роза и силите ѝ я напуснаха съвсем. Тя почувства как контролът над мускулите ѝ се оттича от тях като вода. Залитна и докато падаше, съзнанието ѝ бе прорязано от една тревожна мисъл: „Настрани! Завърти се настрани! Внимавай да не смачкаш бебето!“

Поне в това успя и в следващия миг вече лежеше на банкета на Мотън Роуд, без да помръдва под мътната светлина на жаркото слънце, което подхождаше повече за юли, отколкото за октомври. Литъл Уолтър се събуди и започна да плаче. Опита се да се измъкне от кенгуруто, обаче не можа; Сами добре го бе пристегнала и сега бебето бе заклещено вътре. На челото му кацна муха, вкуси от кръвта, процеждаща се през лейкопласта, и отлетя. Навярно за да докладва пред въздушния щаб за лакомството и да се върне с подкрепления.