Защитения
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-994
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Защитения». Краткое содержание книги:
Единадесетгодишният Арлен живее с родителите си в малък чифлик, на половин ден път от изолираното селце Потока на Тибит. Щом се спусне мрак над света, от земята се издига зловеща мъгла, която обещава сурова смърт за всеки, достатъчно глупав да застане на пътя й. Гладните ядрони – демони, които не могат да бъдат ранени от оръжията на смъртните – се материализират от изпаренията и тръгват на лов за човешка плът.
Залезе ли слънцето, хората остават без друг избор, освен да потърсят убежище в магии и заклинания и да се молят да издържат до сутринта, когато съществата ще се разпаднат отново. Животът на Арлен бива разбит от демонска чума, но в мъката си той успява да осъзнае, че страхът, а не демоните, осакатява човечеството. Вярата, че животът не се изчерпва единствено с постоянен страх, го кара да изостави сигурността на дома си, за да открие нов път.
– Какво значение има това? – попита Арлен.
– Тези, които са на по-долните нива, са най-далече от погледа на Еверам – каза Абан – и трябва първи да бъдат убити.
Даматите вече си крещяха, а дал’Шарум стояха от двете страни, стиснали яростно копията си, готови да защитят водачите си.
– Ще се бият помежду си, за това, кои демони да убиват първо? – попита Арлен невярващо.
Абан се изплю в прахта.
– Каджи биха се били с Маджах и за много по-малко, Пар’чин.
– Но след залез ще имат истински врагове, с които да се бият! – възпротиви се Арлен.
Абан кимна.
– Когато стане време, Каджи и Маджах заедно ще се изправят срещу тях – каза той. – Както казваме тук ‘През нощта моят враг става мой брат.’ Но до залез слънце остават цели часове.
Един от Каджи дал’Шарумите удари воин от Маджах през лицето с тъпия край на копието си и го повали на земята. След секунди всички воини от двете страни се хвърлиха в боя. Техните дамати се отделиха на крачка-две встрани, безразлични и безучастни към това насилие, и продължаваха да си крещят.
– Защо се допускат тези неща? – попита Арлен. – Андрахът не може ли да го забрани?
Абан поклати глава.
– Андрахът трябва да е хем от всички родове, хем от нито един, но реално винаги е проявявал пристрастие към рода, който го е отгледал. Но дори да не беше така, нито той, нито някой друг може да спре кръвните вражди в Красия. Не можеш да забраниш на мъжете да бъдат мъже.
– Държат се по-скоро като деца – каза Арлен.
– Дал’Шарумът познава само копието, а даматите Евджаха – съгласи се Абан с тъга.
Мъжете не използваха върховете на копията си... все още, но насилието бързо ескалираше. Ако някой не се намесеше скоро, със сигурност щеше да има жертви.
– Дори не си го помисляй – каза Абан и сграбчи ръката на Арлен, който тръгна напред.
Арлен се обърна, за да възрази, но приятелят му, който гледаше към улицата над рамото му, затаи дъх и падна на едно коляно. Дръпна ръката на Арлен, за да направи и той същото.
– Коленичи, ако ти е мил животът – изсъска той.
Арлен се огледа и забеляза какво е предизвикало страха на Абан. По пътя мина жена, увита в свещено бяло.
– Дама’т-инг – прошепна той.
Мистериозните билкарки на Красия рядко излизаха сред хора.
Той снижи поглед, докато тя премине, но не коленичи. Нямаше смисъл; тя не забеляза нито един от двамата и продължи спокойно към схватката. Остана незабелязана, докато почти не стигна мъжете. Даматите пребледняха, когато я забелязаха, и всеки закрещя на своите хора. Изведнъж боят спря и воините се юрнаха да направят път на дама’т-инг. Воините и даматите се разпръснаха скорострелно след преминаването ù, и уличното движение се възобнови сякаш нищо необичайно не се бе случило.
– Ти смел ли си, Пар’чин, или просто луд? – попита Абан, когато вече я нямаше.
– Че откога мъжете коленичат пред жените? – попита Арлен, озадачен.
– Мъжете не коленичат пред дама’т-инг, но кхафитите и чин го правят, ако имат акъл в главите – каза Абан. – Дори даматите и дал’Шарумът се страхуват от тях. Казват, че тези жени виждат в бъдещето и знаят кои мъже ще преживеят нощта и кои не.
Арлен сви рамене.
– И така да е, какво от това? – попита той с очевидно съмнение.
Една дама’т-инг му беше предрекла съдбата още първата нощ, когато влезе в Лабиринта, но нищо от преживяното не го бе убедило, че тя наистина може да вижда бъдещето.
– Да обидиш дама’т-инг е като да обидиш съдбата – каза Абан, сякаш Арлен беше глупак.
Арлен поклати глава.
– Сами правим съдбата си – каза той, – дори и дама’т-инг да я виждат предварително, като хвърлят кокали.
– Ами, аз не завиждам на съдбата, дето ще си подредиш, ако обидиш една от тях – каза Абан.
Те продължиха да вървят и скоро стигнаха двореца на Андраха, гигантска сграда с куполи, направена от бял камък, вероятно стар колкото самия град. Защитите му бяха изрисувани със златно и блестяха на ярката слънчева светлина, която падаше върху величавите му, заострени кули.
Още не бяха прекрачили стълбите на двореца, когато към тях се втурна един дама.
– Вън, кхафит! – извика той.
– Толкова съжалявам – извини се Абан, направи дълбок поклон, с поглед, забит в земята, и отстъпи. Арлен не помръдна от мястото си.
– Аз съм Арлен, син на Джеф, вестоносец от севера, известен като Пар’чин – каза той на красиански. Удари копието в земята и дори увито, беше ясно какво е. – Нося писма и дарове за Андраха и неговите свещеници – продължи Арлен и вдигна чантата си.