Защитения
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-994
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Защитения». Краткое содержание книги:
Единадесетгодишният Арлен живее с родителите си в малък чифлик, на половин ден път от изолираното селце Потока на Тибит. Щом се спусне мрак над света, от земята се издига зловеща мъгла, която обещава сурова смърт за всеки, достатъчно глупав да застане на пътя й. Гладните ядрони – демони, които не могат да бъдат ранени от оръжията на смъртните – се материализират от изпаренията и тръгват на лов за човешка плът.
Залезе ли слънцето, хората остават без друг избор, освен да потърсят убежище в магии и заклинания и да се молят да издържат до сутринта, когато съществата ще се разпаднат отново. Животът на Арлен бива разбит от демонска чума, но в мъката си той успява да осъзнае, че страхът, а не демоните, осакатява човечеството. Вярата, че животът не се изчерпва единствено с постоянен страх, го кара да изостави сигурността на дома си, за да открие нов път.
– Мили Евераме, радвам се да те видя, сине на Джеф! – извика Абан на безупречен тесиански и плесна Арлен по рамото. – Слънцето винаги свети по-ярко, когато удостоиш града ни с присъствието си!
Арлен съжаляваше, че бе казал на търговеца името на баща си. В Красия името на баща ти беше по-важно от твоето собствено. Чудеше се, какво ли биха си помислили, ако им кажеше, че баща му бе страхливец.
Но и той плесна в отговор Абан по рамото с искрена усмивка.
– И аз тебе, приятелю – каза той. Никога нямаше да усвои красианския език и да се научи да се оправя със странната и често опасна култура, без помощта на куция търговец.
– Ела, ела! – каза Абан. – Почини си под моята сянка и измий прахта от гърлото си с моята вода! – Той заведе Арлен до ярка и разноцветна шатра, издигната зад каручките му на чаршията. Плесна с ръце и жените и дъщерите му – Арлен никога не успяваше да ги различи – се разтичаха да отворят капаците на шатрата и да се погрижат за Утринен бегач. Арлен трябваше да се насили да не им помага, докато пренасяха тежките му дисаги в шатрата, защото знаеше, че красианците намираха за непристойно мъж да се труди. Една от жените посегна към защитеното копие, увито в сукно и провесено от предната част на седлото, но Арлен го грабна преди да успее да го докосне. Тя се поклони дълбоко от страх, че може да го е обидила по някакъв начин.
Шатрата беше пълна с възглавници от цветна коприна и изкусно изтъкани килими. Арлен остави прашните си ботуши пред входа и вдиша дълбоко от хладния, благоуханен въздух. Отпусна се на възглавниците на пода и жените на Абан коленичиха пред него с вода и плодове.
Когато Арлен се подкрепи, Абан плясна с ръце и жените им донесоха чай с медени сладкиши.
– Добре ли мина пътуването ти през пустинята? – попита Абан.
– О, да – усмихна се Арлен. – Наистина много добре.
После си размениха няколко общи приказки. Абан никога не пропускаше този ритуал, но постоянно стрелкаше очи към дисагите на Арлен и отнесено потриваше ръце.
– Да поговорим по работа, а? – попита Арлен, когато реши, че вече няма да е неучтиво.
– Разбира се, Пар’чин е зает мъж – съгласи се Абан и щракна с пръсти.
Жените бързо донесоха разнообразни подправки, парфюми, копринени платове, бижута, килими и други красиански изделия.
Абан заразглежда стоките от клиентите на Арлен на север, докато Арлен изучаваше неговите. Красианецът намираше кусури на всичко и се мръщеше.
– Прекосил си пустинята, само за да пробуташ това? – попита той с възмущение, когато приключи. – Едва ли си е заслужавало пътуването.
Арлен скри усмивката си, когато седнаха и им сервираха нов чай. Наддаването винаги започваше така.
– Глупости – отвърна Арлен. – И слепец ще види, че съм ти донесъл от най-качествените съкровища на Теса. Къде-къде по-добри от жалките стоки, които жените ти ми донесоха. Надявам се, че имаш и още скрити, защото – той потърка с два пръста един от килимите, истинско произведение на тъкаческото изкуство – съм виждал по-добри килими да гният сред руините.
– Наскърбяваш ме! – извика Абан. – Мен, който ти дадох вода и сянка! Жив да не бях, да се държи така с мен гостенин в собствената ми шатра! – завайка се той. – Съпругите ми са се трудили на стана денонощно, за да направят това, и то само с най-фината вълна! По-добър килим няма да намериш!
Всичко останало беше единствено въпрос на пазарене, а Арлен не бе забравил уроците, които научи, докато наблюдаваше стария Шопар и Рейджън преди цяла вечност. Както винаги, на края на ритуала двамата мъже се правеха на жертви на пладнешки обир, но вътрешно изпитваха удовлетворението, че са преметнали другия.
– Дъщерите ми ще опаковат стоките ти и ще ги пазят до твоето тръгване – каза Абан най-накрая. – Ще останеш ли да вечеряш с нас? Съпругите ми ще приготвят софра, за каквато във вашия север не сте и сънували!
Арлен поклати глава със съжаление.
– Тази нощ ще се бия – каза той.
Абан поклати своята.
– Страхувам се, че си изучил обичаите ни прекалено добре, Пар’чин. Търсиш си същата смърт.
Арлен поклати глава.
– Нямам никакво намерение да умирам и не очаквам рай в отвъдното.
– О, приятелю, никой не иска да отиде при Еверам, докато е още в разцвета на младостта си, но това е съдбата на мъжете, които тръгват на алагай’шарак. Спомням си времената, когато бяхме много на брой, колкото песъчинките в пустинята, но сега... – Той тъжно поклати глава. – Градът е на практика пуст. Пълним коремите на жените си с деца, и пак умират повече, отколкото се раждат на ден. Ако не променим пътя си, след десетилетие Красия ще бъде погълната от пясъка.