Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Реших, че се прави на клоун, за да скрие отчаянието си, цапнах го с юмрук по гърба и креснах:
— Разкарай се!
Той се отстрани послушно и пред очите ми се появи живописният бардак, който представляваше сейфът на Слава. Сред папки, пакети и неизбежната бутилка водка лежеше злополучната чанта.
Взех я, огледах ключалките — цели и затворени. Притиснах чантата към гърдите си и безсилно се отпуснах на стола.
— Знам, сега си мислиш, че съм имал пристъп на делириум тременс — безнадеждно произнесе Слава.
— Знам, че трябва да отидеш при дежурния и да разбереш имало ли е външен човек в сградата през последните час, час и половина.
— Правилно!
Грязнов скочи от мястото си и се запъти към вратата.
— Заключи си касата!
— Извинявай — виновно каза Слава, върна се, заключи и излезе.
А аз въртях из ръцете си чантата, убеждавайки се, че е цяла и невредима. Даже я помирисах, с очакването да усетя характерната миризма на естествена кожа. Имаше го, разбира се, но надуших и още нещо. От вътрешността на чантата лъхаше съвсем неуместният сладникав мирис на сажди. Миризмата, както и микроскопичният прах, който влезе в носа ми, докато душех, предизвика гръмкото ми, трикратно кихане.
Не, каквото и да имаше там, трябваше незабавно да го разкараме от ръцете си, докато не се е случило още нещо.
Слава се върна.
— Външни лица, освен извиканите с призовки, не е имало. А мен ме е търсил някакъв чиновник от Министерството на вътрешните работи.
— Кой е бил?
— Дявол го знае? Дошъл, показал удостоверението си, попитал дали съм тук. Дежурният не знаел, казал, идете да видите. Оня влязъл и след десетина минути се върнал, казал, че ме няма…
— Е, и?
— Пристигнал като че ли с чанта или дипломатическо куфарче. Знаеш, дежурният не обръща внимание на колегите.
— Слава, иди и му покажи чантата.
Грязнов ме изгледа, взе мълчаливо тайнствената вещ и излезе.
Върна се след три минути:
— Казва, че много прилича.
— Виждаш ли? Има информация за размисъл.
— Я се разкарай! Само ми е до размисъл. Главата ми се е замаяла!
— В такъв случай предаваме чантата по назначение и повече не си блъскаме мозъците.
— Лесно ти е на теб! А аз сега какво да правя? Щом в касата ми може да бърка всеки, който си иска, нямам право да съхранявам там документи.
— Добре ли видя дали нещо не ти е изчезнало?
— Всичко си е на мястото.
— Чудесно. Уверен съм сто процента, че разхерметизирането на сейфа ти е станало заради чантата на Скворцов.
— Да, ама от това не ми олеква. Направо ме засърбяват някои места само като си помисля, че има човекоподобни същества, които отварят касата ми като бутилка бира!
— Имам една идея — казвам. — Да помолим Мойсеев да огледа сейфа ти.
— Хайде! — зарадва се Грязнов. — Иначе трудно ще се справя с усещането, че съм идиот.
Позвъних по телефона на Семьон Семьонович. Оказа се вкъщи и не беше зает. Каза, че ще дойде след двадесет минути. За времето, което му трябваше да се приготви и да дойде, ние със Слава получихме най-последните данни от криминологичната лаборатория и оперативната група. Кръвта, намерена върху асфалта край шепичката изстреляни гилзи, беше от А-група, докато покойният господин Керуд е имал нулева група. Това даваше основание да се предполага, че кръвта е била на един от нападателите. Днес на паркинга на мотел „Можайски“ била открита кола „ВАЗ 2109“, вишнева на цвят с повреден от куршуми преден ляв фар. На дясната задна седалка са открити следи от кръв, А-група. Колата била собственост на гражданина Погосян. Обявена е за издирване като открадната предишния ден.
Момчетата от криминалната са умници, няма защо да им подсказваш. Ще разглобят колата до последното винтче, за да намерят нещо съществено. Нашата работа сега е да чакаме.
Още не бях успял да намеря секретните телефони, за да позвъня в Главното разузнавателно управление. В такива заведения с външните хора винаги разговаря дежурният. Някакъв прапорщик със сини пагони — той си няма и представа, че в тази сериозна фирма полковниците може да умират от инфаркт. Дежурният дълго ме разпитва, не бъркам ли нещо. После, без да затваря слушалката, се консултира с някой много сериозен, след което с официален глас ми благодари за внимателното отношение към държавното имущество и уточнява къде доблестните господа могат да си приберат така непрофесионално загубените документи. Договаряме се, че в три следобед ще чакам представителите на ГРУ в кабинета си.